Дейзи обичаше да кара заради мощността и бързината. Насочиха се на юг от града. Почти съжаляваше, че са само на пет-шест мили от плажа.
Докато шофираше, си мислеше какъв ще е животът й като съпруга на Чарли. С нейните пари и неговото положение щяха да бъдат водещата двойка във висшето общество на Бъфало. На обедите им подредбата щеше да е толкова елегантна, че хората да въздъхват от удоволствие. Щяха да имат най-голямата яхта на пристанището и да организират увеселения на борда за други богати семейства с вкус към забавленията. Хората щяха да копнеят за поканите на госпожа Чарлз Фаркарсън. Нито едно благотворително събитие нямаше да има успех без Дейзи и Чарли на върха на списъка с гостите. Тя извъртя пред погледа си един филм, в който се видя как минава в замайваща парижка рокля сред тълпа от възхитени мъже и жени и отвръща с любезна усмивка на комплиментите им.
Все още мечтаеше, когато стигнаха мястото.
Градът Бъфало бе разположен в северната част на щата Ню Йорк, близо до канадската граница. Удлоун Бийч представляваше една миля пясък на брега на езерото Ери. Дейзи паркира и двете момичета закрачиха през дюните.
Вече се бяха събрали петдесет-шестдесет души — големите деца на висшето общество на Бъфало, привилегирована група, която прекарваше лятото в плаване с яхта и каране на водни ски през деня и в партита и танцови забави през нощта. Дейзи се поздравяваше с познатите си — тоест, с почти всеки — и представяше Ева. Взеха си чаши с пунш. Дейзи го опита внимателно — някои от момчетата смятаха за много забавно да подсилят питието с една-две бутилки джин.
Веселбата бе в чест на Дот Реншоу, цапнато в устата момиче, за което никой не искаше да се жени. И Реншоу бяха старо семейство от Бъфало като Фаркарсънови, но богатството им бе оцеляло при краха на борсата. Дейзи отиде при домакина, бащата на Дот, и му благодари.
— Извинявам се, че закъсняхме. Загубих представа за времето!
Филип Реншоу я изгледа от глава до пети.
— Много къса пола.
Неодобрението и похотливостта се бореха на лицето му.
— Толкова се радвам, че Ви харесва — отвърна му Дейзи и се престори, че той й е направил истински комплимент.
— Както и да е, добре е, че пристигнахте най-после — продължи той. — Ще дойде фотограф от Сентинел, та трябва да имаме хубави момичета на снимката.
Дейзи промърмори на Ева:
— Ето значи защо съм поканена. Колко мило от негова страна да ми го съобщи.
Появи се и Дот. Лицето й бе тясно, а носът — остър. На Дейзи винаги й бе изглеждало, че госпожица Реншоу може да я клъвне.
— Мислех, че ще бъдеш с баща си за срещата с президента — започна тя.
Дейзи потъна в земята от срам. Щеше й се да не е разправяла на всеки за това.
— Разбирам, че е взел със себе си своята, хмм, водеща дама — продължи Дот. — Това е нещо необичайно за място като Белия Дом.
Дейзи отвърна:
— Мисля, че президентът от време на време харесва да приема филмови звезди. Трябва му малко блясък, не мислиш ли?
— Не мисля, че Елинор Рузвелт е погледнала одобрително. Според Сентинел всички останали мъже са били със съпругите си.
— Колко учтиво от тяхна страна — Дейзи се обърна; отчаяно искаше да се измъкне.
Тя засече Чарли Фаркарсън — опитваше да закрепи мрежа за тенис на плажа. Той беше твърде добър по характер, за да й се подиграва заради Гладис Анджелъс.
— Как си, Чарли? — попита го тя усмихнато.
— Отлично.
Изправи се; висок мъж на около двадесет и пет години, малко пълничък, леко приведен, като че се притесняваше, че ръстът му може да изглежда застрашителен.
Дейзи представи Ева. В компания — особено сред момичета — Чарли бе обезоръжаващо неловък, но положи усилие и заразпитва Ева харесва ли й Америка и дали получава новини от семейството си в Берлин.
Ева пък го попита дали му харесва пикникът.
— Не особено — честно каза той. — По-скоро бих останал при кучетата си вкъщи.
„Със сигурност с животните се оправя по-лесно, отколкото с момичетата“, рече си Дейзи. Но кучетата бяха нещо интересно.
— Какви кучета имаш? — заинтересува се тя.
— Джак Ръсел териери.
Госпожица Пешкова си взе бележка наум.
Приближи се кокалеста жена на около петдесет години.
— За Бога, Чарли, още ли не си поставил тази мрежа?
— Почти съм готов, мамо.
Нора Фаркарсън носеше златна гривна за тенис, диамантени обеци и огърлица на Тифани — повече бижута от необходимото за един пикник. „Бедността на Фаркарсънови е относителна“, помисли си Дейзи. Твърдяха, че са загубили всичко, но госпожа Фаркарсън все още имаше прислужница и шофьор, както и два коня, които яздеше в парка.