Ала това не беше всичко.
Представителите напуснаха сградата в седем вечерта. По-голяма част от комунистическата тълпа се беше разпръснала, но около входа се навъртаха най-големите разбойници от твърдото ядро. Една възрастна дама от градската управа получи ритници и юмруци, когато излезе. Полицаите гледаха с безразличие.
Карла, Хайнрих и неколцина техни приятели излязоха от странична врата с надеждата да минат незабелязано, обаче някакъв комунист на велосипед наблюдаваше този изход. Той тутакси запраши нанякъде.
Докато съветниците бързо се отдалечаваха, велосипедистът се завърна начело на една шайка съпартийци. Някой препъна Карла и тя падна на земята. Получи един, два, три болезнени ритника. Ужасена покри корема си с ръце. Вече беше бременна в третия месец и знаеше, че в този период помятането е най-вероятно. В отчаянието си тя се питаше дали ще загуби детето на Вернер. Дали няма да умре, пребита от комунистическата сган на някоя берлинска улица.
После нападателите изчезнаха.
Съветниците се надигнаха от земята. Никой не беше зле наранен. Тръгнаха заедно, защото се бояха от ново нападение. Оказа се обаче, че комунистите са се наситили за деня.
Карла се прибра у дома в осем вечерта. От Ерик нямаше и следа.
Вернер бе потресен при вида на охлузванията и раздраната рокля на Карла.
— Какво е станало? Добре ли си?
Карла избухна в сълзи.
— Ранена си. Не трябва ли да идем в болницата?
Тя тръсна глава.
— Нищо ми няма. Само драскотини. И по-лошо съм преживявала — отговори Карла и се свлече на стола. — Господи, колко съм уморена.
— Кой ти причини това? — попита гневно Вернер.
— Все същите хора. Само че сега вместо нацисти се наричат комунисти. Тридесет и трета година се повтаря.
Вернер я прегърна.
Карла обаче не се утеши.
— Насилниците и престъпниците са на власт толкова дълго! — изхлипа тя. — Никога ли няма да свърши?
IV
Същата вечер съветската осведомителна агенция излезе със съобщение. От шест часа сутринта всички превозни средства, пътнически и товарни, които влизат и излизат от Западен Берлин — влакове, коли и баржи — ще бъдат спирани. Няма да се допускат никакви доставки — нито храна, нито мляко, нито лекарства, нито въглища. Доколкото това означаваше и спиране на електроцентралите, електричеството също щеше да прекъсне — само за западните сектори.
Градът беше под обсада.
Лойд Уилямс се намираше в главната квартира на британската армия. Парламентът беше излязъл в кратка почивка и Ърни Бевин отиде в Сандбенкс, на южния английски бряг. Все пак беше достатъчно загрижен и изпрати Лойд в Берлин да наблюдава въвеждането в обръщение на новата германска валута и да му докладва.
Дейзи не тръгна с него. Второто им дете, Дейви, бе само на шест месеца. Освен това двете с Ева Мъри бяха устроили клиника за контрол на раждаемостта за жените в Хокстън и предстоеше да започнат работа.
Лойд отчаяно се страхуваше, че поредната криза ще доведе до избухването на нова война. Той беше участвал в две войни и не искаше трета. Беше баща на две малки деца и се надяваше те да живеят в мир. Беше женен за най-красивата, най-привлекателната и най-обичната жена в света и искаше да прекара още много години с нея.
Американският командващ, генерал Клей, беше работохолик. Той нареди на своя щаб да планира въоръжен конвой, който да тръгва от Хелмщед на запад и да върви по аутобана право през съветската територия към Берлин, помитайки всичко по пътя си.
Лойд научи за този план едновременно с управляващия британския сектор, сър Брайън Робъртсън, и чу отсечения му войнишки глас:
— Ако Клей го направи, ще избухне война.
Ала всичко останало беше безсмислено. Американците имаха и други предложения, които Лойд разбра при разговорите си с някои от младите сътрудници на Клей. Кенет Ройъл, секретарят на армията, искаше да спрат паричната реформа. Клей му каза, че тя вече е твърде напреднала. После Ройъл предложи да евакуират всички американци. Клей му отвърна, че Съветският съюз иска тъкмо това.
Сър Брайън имаше желанието да снабдява града по въздуха. Повечето хора смятаха, че това не е възможно. Някой беше изчислил, че берлинчани се нуждаят от четири хиляди тона храни и гориво на ден. Нима в света имаше толкова самолети, че да превозят толкова товар? Никой не знаеше. Въпреки това сър Брайън нареди на Кралската авиация да започне да действа.