Стигнаха вкъщи — сграда в псевдоготически стил, построена от покойния им дядо, сенатора Кам Дюър. Влязоха тичешком, за да вземат душ и да се преоблекат.
Уди вече бе висок колкото баща им и сложи един от старите му официални костюми — малко поизносен, но това не бе проблем. По-малките момчета щяха да са по училищни униформи или в блейзъри, но колежаните — в смокинги, а Уди много искаше да изглежда по-голям. Тази вечер ще танцувам с нея, мислеше си той, докато си приглаждаше косата с брилянтин. Щеше да я държи в ръцете си. Дланите му щяха да усещат топлината на кожата й. Щеше да погледне в очите й, когато тя се усмихва. Гърдите й щяха да докосват сакото му по време на танците.
Когато слезе долу, родителите му чакаха в приемната — баща му пиеше коктейл, а майка му беше запалила цигара. Сенаторът бе висок и слаб, приличащ на закачалка за дрехи в двуредния си смокинг; съпругата му бе красива, въпреки че имаше само едно око — била е родена така. Днес изглеждаше невероятно в роклята си до пода — черна дантела върху червена коприна и късо черно кадифено сако.
Бабата на Уди дойде последна. На шестдесет и осем години тя беше изпълнена с достойнство, елегантна и слаба като сина си, но дребничка. Проучи роклята на майка му и рече:
— Роза, изглеждаш прекрасно, скъпа моя.
Винаги бе мила към снаха си. С всички останали се държеше язвително.
Гас й направи коктейл, без да я пита. Уди криеше нетърпението си, докато тя си пиеше питието. Баба не можеше да бъде препирана. Тя смяташе, че ни едно светско събитие няма да започне преди пристигането й — та нали беше доайенът на висшето общество в Бъфало, вдовица на един сенатор и майка на друг такъв, матриарх на едно от най-старите и най-издигнати семейства на града.
Уди се запита кога ли е хлътнал по Джоан. Познаваше я през по-голямата част от живота си, но винаги беше смятал момичетата за скучната публика на вълнуващите момчешки приключения — докато преди две или три години момичетата изведнъж не се превърнаха в нещо по-интересно дори от колите и моторните лодки. Но дори тогава се интересуваше повече от момичета на неговата възраст или от малко по-малки. Джоан винаги го беше третирала като дете — умно дете, с което може да се говори от време на време, но не и евентуален приятел. Това лято обаче, без никаква видима причина, той внезапно започна да я вижда като най-съблазнителното момиче на света. За съжаление, чувствата й към него не се бяха променили по сходен начин.
Все още не.
Баба му се обърна с въпрос към брат му:
— Как върви училището, Чък?
— Ужасно, бабо, както ти е много добре известно. Аз съм кретенът на семейството, крачка назад към маймунските ни предци.
— Доколкото ми е известно, кретените не използват фрази като „Маймунските ни предци“. Наистина ли си напълно сигурен, че и мързелът не играе някаква роля?
Роза се намеси:
— Мамо, учителите на Чък твърдят, че той работи много упорито в училище.
Гас добави:
— А ме бие и на шах.
— Тогава питам какъв е проблемът — настоя баба им. — Ако продължава така, няма да отиде в Харвард.
Чък се обади:
— Просто чета бавно, това е всичко.
— Странно — продължи тя. — Свекър ми, твоят прадядо по бащина линия, беше най-успелият банкер от своето поколение, а едва четеше и пишеше.
— Не знаех това — каза Чък.
— Вярно е — отговори му баба му. — Но не го използвай като оправдание. Работи по-здраво.
Гас погледна часовника си.
— Мамо, ако си готова, по-добре да тръгваме.
Най-накрая влязоха в колата и отидоха в клуба. Баща им бе запазил маса за вечерта и беше поканил семейство Реншоу и потомството им — Дот и Джордж. Уди се огледа, но за свое разочарование не видя Джоан. Погледна плана с масите, поставен на един триножник във фоайето, и с ужас установи, че не е отбелязана маса на семейство Рузрок. Нима нямаше да дойдат? Това щеше да унищожи вечерта му.
Разговорът над раците и пържолите се въртеше около събитията в Германия. Според Филип Реншоу Хитлер вършел добра работа. Бащата на Уди съобщи:
— Според днешния брой на Сентинел са вкарали в затвора един католически свещеник затова, че е критикувал нацистите.
— Да не сте католик? — изненадано запита господин Реншоу.
— Не, аз съм от Епископалната църква.
— Не става дума за религията, Филип — твърдо се намеси Роза. — Говорим за свобода.