е развълнувал, че е забравил да си извади блесната.
Тя бръкна и извади покрития с тиня и люспи, но все пак съвсем
разпознаваем, сребърен кон.
Трябваше да отекне гръм. Но се чуваше само Уентуърт от другата
стая, разказващ за десети път за героичната победа над чудовищната риба-
щука. Трябваше да завие вятър. Но само леко течение разклати
пламъчетата на свещите.
Той обаче знаеше, че тя го докосна. Тя усети неговия потрес.
Тя отиде до външната врата и я отвори. Падаха съвсем редки
снежинки, но като че зарадвали се, че имат зрители, изведнъж надойдоха
още много, докато, без шум и даже без шепот, нощта побеля. Тя протегна
198
ръка навън, хвана няколко снежинки и ги разгледа отблизо. Малки ледени
личица на Тифани се стопиха от дъха и.
О да. Той я беше намерил.
Умът и изстина, но кристалните колелета на мисълта се завъртяха
със все сила.
Да замине ли на кон? ... Не, в нощ като тази далече няма да стигне.
Трябваше да задържи метлата!
Не трябваше да танцува.
Нямаше накъде да бяга. Щеше да и се наложи пак да се изправи
срещу него, лице в лице тук, и да го спре веднъж завинаги. В планината, с
тъмните и гори беше трудно да си представи безкрайна зима. Тук това
беше по-лесно и затова много по-лошо, защото внасяше зимата в нейното
сърце. Което тя усещаше как изстива.
Но за това кратко време вече беше наваляло към педя. Тя беше преди
всичко овчарска дъщеря, а чак после вещица, поне тук, така че имаше да се
свършат някои по-неотложни неща.
Тя влезе в златната топлина и светлина на кухнята и каза:
- Тате, ще трябва да се погрижим за стадото.
Глава тринадесета
Ледената корона
Това беше преди. А сега - ето какво:
- Олеле, кривънци, - изстена от покрива на навеса за каруци Дребен
Опасен Бодилко.
Огънят изгасна. Задръстилият небето сняг започна да се прорежда.
Дребен Опасен Бодилко чу крясък високо над главата си и знаеше точно
какво да стори в този случай. Вдигна ръце и затвори очи точно когато
ястребът дофуча някъде от белотата на небето и го грабна.
Ей това му харесваше. Като отвори очи, светът се вихреше шеметно
под него, а един глас до него го подкани:
- Аре качвай се бърже, бе дечко!
Той се хвана за леката кожена сбруя, а ноктите на птицата го
пуснаха. След което набирайки се все по-нагоре през виещия вятър и
перушината на ястреба, той най-сетне се домъкна докъдето можеше да се
хване за колана на Хамиш Летецо.
- Роб вика, дека си пораснáл баш колкото да мо’е да додеш с нас у
Преизподнята, - подхвърли през рамо Хамиш – Роб че оди за земе Геройо.
Късмет извади, бре дечко!
Птицата влезе във вираж.
199
Долу на повърхността снегът... избяга. Вече не се топеше, а просто
отстъпи от кошарата за агнене, като отлив в морето или като дълбоко
поемане на въздух само за една тиха въздишка.
Мораг се зарея над кошарите и озъртащите се шашнато мъже.
- Една умрела овца и десетина умрели ягнища, - отчете Хамиш – Ма
нема голема мънечка бабаяга! Зел я е он.
- Де я е отвел?
Хамиш подкара Мораг в широки кръгове нагоре. Снегът около
чифлика беше спрял. Но горе на рида той все така се трупаше тежко-
тежко.
И тогава снегът там придоби форма.
- Там горе, - каза Хамиш.
Е добре, жива съм. Ако не друго, това поне е сигурно.
Да.
И усещам студа наооло, но на мен самата не ми е студено, и дано не
ми се налага да обясня това на някой друг.
И не мога да помръдна. Ама изобщо.
Белота, навсякъде около мен. И в главата ми също само белота.
Коя съм аз?
Спомням си името Тифани. Дано това да съм аз.
Всичко наоколо е бяло. Такова ми се беше случвало и преди. Един
вид сън или памет или още нещо, за което просто нямам думи. Навсякъде
около мен се сипе белота. И се трупа около мен, постепенно ме издига.
Беше... образуването на Варовитище, под прадревните морета.
Ето това значеше името ми. Земя под Вълната.
И също като от вълна, умът и отново беше залят от цветове. Най-вече
червеното на гнева.
Как смее той!
Да убива агънца!
Баба Болежкова такова нещо нямаше да допусне. Тя агне никога не е
губила. Тя можеше да ги съживи.
И изобщо не трябваше да си тръгвам от тук, помисли Тифани. Може
би трябваше да остана и да се опитам сама да науча каквото трябва. Но ако
не бях заминала, щях ли все още да съм си аз? А да знам, каквото знам?