Щях ли да съм силна като баба ми, или пък щях просто да изкикотя? Е, сега ще бъда силна.
Докато смъртоносната зима остава само сляпа природна стихия, можеше само да я проклинаш. Но щом тя тръгне веднъж да ходи на два
крака... това вече е война. И ще има равносметка!
Тя се опита да помръдне и този път белотата поддаде. На усет беше
като вледенен сняг, то на допир не беше студен; срина се и зейна дупка.
200
Пред нея се простираше гладък, почти прозрачен под. Грамадни
колони се издигаха към тавана, който се губеше в нещо като мъгла. Имаше
и стени от същия материал като пода. Приличаше на лед, вътре в него
можеше да се видят даже малки мехурчета, но на допир беше само леко
хладък.
Беше много обширна стая. И без никаква мебел. Точно стая, която
някой крал би построил за да каже: „Вижте, мога да си позволя ва похабя
всичкото това пространство ей така за нищо!”
Стъпките и отекваха, докато тя я обхождаше. Не, дори и стол няма.
Пък и колко удобен щеше да е, дори да се намереше?
По някое време тя все пак намери стълбище нагоре (или надолу, ако
го гледаш отгоре). Което я изведе в още една зала, в която, ако не друго, поне имаше мебели. Бяха от онзи вид дивани, на които биха се излягали
богати дами, морни и прекрасни на вид. О, имаше също и вази, много
големи вази, както и статуи, всичките от същия топъл лед. Статуите
изобразяваха атлети и богове, съвсем като на картинките от „Митологията” на Чинкин, вършещи разни древни работи като мятане на копия или
душене на грамадни змии с голи ръце. По никой от тях нямаше дори и ей-
толкова плат, но всичките мъже носеха смокинови листа, които, както
установи в изследователския си порив Тифани, не можеха да се отлепят.
Имаше и огън. Първото странно нещо за него беше, че дървата бяха
от същия лед. Другото странно нещо беше, че пламъците бяха сини... и
студени.
На този етаж имаше и високи островърхи прозорци, но те бяха
високо над пода и през тях не се виждаше нищо друго освен небето, в
което бледото слънце изглеждаше почти призрачно посред облаците.
Още едно стълбище, този път много пищно, водеше до друг етаж с
още повече статуи, дивани и вази. Кой би могъл да живее в такова място?
Някой, който няма нужда нито да яде, нито да спи, ето кой. Някой който
няма нужда от удобства.
- Зимеделецо!
Гласът и отекна от стена на стена и се върна: „Цоо.. цоо... цо...” преди да заглъхне.
201
Още едно стълбище, и този път се появи нещо ново. На един
постамент, като за статуя, имаше корона. Тя се рееше във въздуха на
няколко стъпки над пода, бавно завъртайки се, и пробляскваше от скреж.
Малко по-настрани имаше още една статуя, по-малка от другите, но около
тази се вихреха и трепкаха сини, зелени и златни светлинки. Приличаха
досущ на Главинното сияние, което понякога можеше да се зърне посред
най-суровите зими носещо се над планината в центъра на света. Някои
хора мислеха, че това сияние е живо.
Статуята беше висока точно колкото Тифани.
- Зимеделецо!
И този път нямаше отговор. Хубав дворец без кухня, без легло... Той
нямаше нужда нито от ядене, нито от сън, така че за кого ли беше построен
той?
Тя вече знаеше отговора: за мен.
Тя протегна ръка да докосне танцуващите светлинки и те закръжаха
нагоре по ръката й и се разляха по цялото и тяло образувайки нещо като
рокля бляскаща като лунна светлина по заснежени полета. Тя се стресна, после се ядоса. След което и се прииска, да имаше огледало, почувства се
гузно заради тази си мисъл, пак се върна към ядосването, и накрая реши, че
ако случайно все пак се намери огледало, единствената причина да се
огледа, ще е да провери точно колко се е ядосала. След като се поразтърси, тя намери огледало, което си беше просто част от ледената стена, толкова
тъмно-зелена, че беше почти черна.
Тя наистина изглеждаше гневна. И неизмеримо, чудно искриста. На
зелено-синия фон имаше златисти проблясъци, точно като на небето в
зимна нощ.
- Зимеделецо!
Той би трябвало да я наблюдава. Можеше да е навсякъде.
202
- Е хубаво тогава! Аз съм тук! И ти го знаеш!
- Да. Знам, - проговори из-зад нея Зимеделецът.
Тифани се извърна и го шамароса, след което му зашлеви още един
шамар с другата ръка.
Беше все едно удряш камък. Той вече се учеше наистина много