парчета се бяха замотали в ума и. Едно от тях беше сгъстък от его и спомени - останки
от покойния д-р Суетон. Най-често той си кротуваше, но случеше ли и се да види нещо
писано на чужд език, тя можеше да го прочете. По-точно чуваше как призрачният глас
на д-р Суетон и го превежда. Май само това беше останало от него, но тя все пак
гледаше да не се съблича пред огледало.)
19
Черепите бяха целите оклепани с восък от свещите, а хората в стаята
не откъсваха погледи от тях.
И накрая, като се кажеше каквото имаше да се казва, станът ще вземе
внезапно да спре и в настъпилата тишина госпожица Предалова ще се
обърне на големия си тежък стол на колелца, ще си свали черната
превръзка от перлено сивите си очи и ще изрече:
- Чух, каквото имаше да се чуе. А сега ще видя, каквото има да се
види. Истината ще видя.
Някои хора в този момент направо хукваха да бягат, стига само да не
ги гледа тя така в светлината на черепите. Тези очи, не можещи да видят
лицето ти, някак си прозираха ума ти. Когато госпожица Предалова се
взираше в теб, можеше или да си искрен, или много, ама много глупав.
Никой не оспорваше решенията на госпожица Предалова.
На вещиците не им е позволено да използват дарбите си срещу
заплащане, обаче всички, които се стичаха при госпожица Предалова да им
уреди споровете, й носеха по някой армаган, най-често храна, но понякога
чисти носени дрехи, стига да бяха черни, или чифт стари обувки, ако бяха
нейния размер. Ако госпожица Предалова отсъдеше срещу теб, хич не
беше разумно (така казваха всички) да си искаш подаръка обратно, защото
би било много обидно да те превърнат в нещо дребно и лигаво.
Разправяше се, че ако излъжеш госпожица Предалова, до една
седмица ще умреш от ужасна смърт. Разправяше се, че царе и князе идвали
нощем при госпожица Предалова да питат туй-онуй за големи държавни
работи. Разправяше се, че в мазето и имало куп злато, пазено от демон с
огнена кожа и три глави, който се нахвърлял върху всички които зърнел и
им отхапвал носовете.
Тифани подозираше, че поне две от тези поверия не бяха верни. За
третото тя знаеше, че не е истина, защото един ден беше слязла в мазето (с
кофа вода и ръжен, просто за всеки случай) и там нямаше нищо освен
картофи и моркови. И една внимателно наблюдаваща я мишка. Тифани не
беше изплашена, добре де, не много. Първо на първо, стига демонът да
нямаше дарбата да се преструва на картоф, той вероятно не съществуваше.
А второ на второ, макар госпожица Предалова да изглеждаше зле, да
звучеше зле, а и да миришеше на отдавна занемарен дрешник, в нея не се
долавяше зло.
Първото Зрение и Втория Акъл, ето на какво разчита една вещица: Първото Зрение за да вижда това, което го има наистина, а Вторият Акъл
за да следи Първия Акъл дали мисли правилно. Освен това имаше и Трети
Акъл, за който Тифани не беше чувала никой да говори, поради което тя си
траеше за него. Този Трети Акъл беше чудат, мислеше като че сам по себе
си и се включваше доста рядко. Та точно този акъл и казваше, че в
госпожица Предалова има нещо повече, отколкото се вижда с просто око.
20
И ето че един ден, докато бършеше прахта, Тифани бутна черепа на
име Енохи.
... и изведнъж Тифани узна за госпожица Предалова повече, отколкото госпожица Предалова би искала някой да знае.
Днес, докато си ядоха супата (с черен боб), госпожица Предалова
рече:
- Дига се вятър. Скоро трябва да тръгваме. Че не ми се пуска метла
над дърветата в нощ като тази. Чудати твари може да има.
- Да тръгваме ли? Ще ходиме ли някъде? - оживи се Тифани.
Те никога никъде не излизаха вечер, поради което вечерите все
изглеждаха, като че траеха по сто години.
- Ще ходим. Днес ще се танцува.
- Кой?
- Гарваните няма да могат да виждат, а бухалът ще се обърка, -
караше си нейното госпожица Предалова - Ще трябва да използвам твоите
очи.
- Кой ще танцува, госпожице Предалова? - настоя Тифани.
Тя обичаше танците, но тук горе май никой не танцуваше.
- Не е далеч, но буря ще има.
Това значи беше то; госпожица Предалова нямаше да и каже. Но пък
звучеше интересно. Да не говорим, че сигурно щеше да е поучително да се
види нещо, което госпожица Предалова смята за чудато.