бързо.
- Това е заради агънцата, - заяви му тя мъчейки се да върне някакъв
живот в пръстите си – Как смееш! Нищо не те караше да го правиш!
Той все повече приличаше на човек. Или носеше истински дрехи, или се беше постарал да ги направи да приличат на истински. И наистина
беше съумял да изглежда ... ами хубав. Вече не беше скован, а просто...
готин.
Той е само един снежен човек, възрази Вторият и Акъл. Не забравяй
това. Просто е твърде умен за да отбие номера с въглени за очи и морков за
нос.
- Ох, - произнесе Зимеделецът, като че току що спомнил си, че е
трябвало да го каже.
- Настоявам да ме пуснеш! – сопна му се Тифани – Веднага!
Само така, окуражи я Вторият Акъл. Накарай го да се свие от страх
зад паниците на горния рафт на бюфета. Тъй де...
- В този момент, - каза преспокойно Зимеделецът – аз съм буря, потапяща кораб на хиляда мили от тук. Аз съм замръзнал водопровод в
засипан от сняг град. Аз смразявам потта на умиращ човек, изгубил се
посред страшна виелица. Аз пропълзявам безмълвно под врати. Аз
провисвам по канавки. Аз галя козината на спяща мечка, дълбоко в
бърлогата й и прониквам в кръвта на рибите под леда.
- На мен не ми пука! – отвърна Тифани – Не ща да съм тук! А и ти не
бива да си тук!
- Да се разходим ли заедно, дете? – покани я Зимеделецът – Няма да
ти сторя зло. Тук си в безопасност.
- От к’во? - изрепчи се Тифани, след което, понеже прекарването на
твърде много време с мис Тик се отразява на речта ти, дори и когато си в
стрес, се поправи – От какво?
- От смъртта, - отговори Зимеделецът – Тук никога няма да умреш.
От едната страна на варовата яма на фийгълите във варовика беше
изсечен тунел, към метър и половина висок и като че също толкова дълъг.
Пред него се беше изправил Роланд де Чъфли (пишещо се
Chumsfanleigh, вината за което не беше негова). Предците му бяха били
рицари, придобили властта над Варовитище като убили краля, който си
мислел, че властта там е негова. Мечове, всичко тогава опирало до
мечовете. Мечове и сечене на глави. Така се придобивала земята в старо
203
време, но по някое време правилата се променили, така че за да придобиеш
земя вече не ти трябвал меч, а само правилната хартишка. Неговите предци
обаче продължиха да държат на мечовете, просто за всеки случай, ако на
хората им хрумнеше, че тази работа с хартишката не е съвсем честна, тъй
като е неоспорим факт, че няма как да удовлетвориш чак пък всеки.
Той винаги беше искал да бъде добър с меча, така че му дойде като
шок, колко тежки са мечовете. С въображаем меч той беше страхотен.
Пред огледалото той можеше да се срази с отражението си и почти винаги
побеждаваше. С истинските мечове тази работа не ставаше така. Опиташ
се да го размахаш, а той вземе че размаха теб. И той осъзна, че може би е
бил създаден по-скоро за бумагите. Освен това му трябваха очила, които
беше мъчничко да се носят под шлем, особено ако някой вземе да удари
теб с меч.
Сега той носеше шлем, а в десницата си стискаше меч, който (макар
че той никога нямаше да си признае) беше твърде тежък за него. Освен
това беше навлякъл ризница, от която беше много трудно да се ходи.
Фийгълите направиха каквото можаха да му я вагласят по него, но чаталът
и провисваше някъде към коленете му и се бълникаше смехотворно щом
той помръднеше.
Аз не съм герой, мислеше си той. Имам меч, за вдигането на който
ми трябват две ръце, имам щит, който също е страшно тежък, и имам кон с
перденца, който ми се наложи да оставя вкъщи (и лелите ми ще
пощръклеят като влязат сутринта в гостната), но под всичко това съм само
едно хлапе, което само мечтае да иде някъде по малка нужда...
Да, но тя ме спаси от Кралицата на Елфите. Ако не беше тя, аз все
още щях да съм глупаво хлапе, а не... ами... млад мъж, надяващ се, че не е
твърде глупав.
И ето, Нак Мак Фийгъл се бяха върнали с гръм в стаята му, проправяйки си път с бой през бурята започнала нощес, и сега, бяха му
казали те, било дошло времето той да бъде Герой за Тифани... Е добре, той
ще бъде. Беше сигурен в това. Доста сигурен. Но точно сега сцената не
беше точно каквото беше очаквал.
- Знаете ли, това не ми прилича много на вход към Подземния свят, -
забеляза той.
- Е бре, ми оно сека дупка мо’е да е входо, - възрази Роб
Секигоопрай седнал върху шлема на Роланд – Да, ама си требе да го ‘наеш