сандвичи че си носим та голема веселба че падне.
Роланд примигна.
- Ъ, да, - започна да се освестява той – Ами... извинявайте. Не знам
какво ми стана ...
- Доде време за бегане! – провикна се Голем Йън.
Роланд хвана не-Тифани за ръката.
- И немой да гледаш назаде доде не не се разкараме от тука, -
предупреди го Роб – Оти туй си е трудицьонно.
Горе на кулата ледената корона се озова в бледите ръце на
Зимеделеца. Тя сияеше по-ярко отколкото ако беше от диаманти, дори и на
216
бледата зимна светлина. Беше от най-чистия лед, без мехурчета, ивици или
каквито и да е недостатъци.
- Направих я за теб, - сподели и той – Лятната Господарка никога
няма да си я сложи, - добави печално той.
Тя й стана като по мярка. И изобщо не и беше студена.
Той отстъпи две крачки назад и обяви:
- И сега вече всичко е свършено.
- И аз също трябда да свърша още едно нещо, - каза Тифани – Но
преди това трябва да разбера нещо. Значи ти си намерил нещата от които
се прави човек?
- Да!
- Как разбра кои са те?
Зимеделецът гордо и разказа за децата, докато Тифани грижливо
вдишваше и издишваше, насилвайки се да се успокои. Логиката му беше
толкова... ами логична. В крайна сметка, щом един морков и два въглена
могат да направят от буца сняг снежен човек, значи и с един куп соли, газове и метали той може да направи от себе си човек, нали така? Някак си
се ... връзваше. Или поне като за Зимеделеца се връзваше.
- Но виждаш ли, трябва да знаеш цялата песничка, - продължи
Тифани – Повечето от нея е за нещата от които е направен човекът. А не за
това, което човек е.
- Някои от нещата не можах да намеря, - оплака се Зимеделецът – Те
не се връзват. Не са веществени.
- Да, - кимна тъжно Тифани – Последните три стиха, нали така? А те
са същината. Наистина много съжалявам, но си е така.
- Аз обаче ще ги намеря, - запали се Зимеделецът – Ще ги намеря!
- Дано някой ден ги намериш, - каза Тифани – А да си чувал някога
за Бофо?
- Това пък Бофо какво е? В песничката го нямаше! – притесни се
Зимеделецът.
- О, Бофо е номерът с който хората променят света, като лъжат сами
себе си, - каза му Тифани – Цяло чудо! Та според Бофо в нещата няма сила, която хората вече да не са вкарали там. Може да направиш нещата
вълшебни, но не можеш с магия да направиш човек от неща. Това в
сърцето ти си остава само един пирон. Само пирон.
И ето че времето дойде и аз вече знам какво да направя, помисли си
тя като в просъница. Разбрах как трябва да свърши Приказката. Трябва аз
да я завърша по правилния начин.
Тя придърпа Зимеделеца към себе си и видя изумлението на лицето
му. Чувстваше се замаяна, като че ли краката и не докосваха пода. Светът
някак се ... упрости. Като тунел водещ право към бъдещето. Не можеше да
види нищо друго освен студеното лице на Зимеделеца, не можеше да чуе
217
нищо, освен собствения си дъх, нито да усети друго освен топлината на
слънцето по косата и.
То, слънцето, хич не беше огнената топка от лятото, но все още беше
много по-голямо от който и да е огън.
Където и да ме отведе, там избирам да ида, каза си тя, пускайки
топлината да се влее в нея. Аз избирам това. Това избирам да сторя. И май
ще трябва да застана на пръсти, добави си тя.
Гръм от дясно ми. Мълния от ляво ми. Огън над мене...
- Моля ти се, - промълви му тя – махни зимата. Иди си в твоите
планини. Моля те.
Мраз пред мене...
- Не. Аз съм Зима. Не мога да бъда друго.
- Значи не можеш да бъдеш човек, - отсъди Тифани.
Последните три стиха бяха: „Сила, колкото да построиш дом, Време, колкото да подържиш дете, Обич, колкото да разбиеш сърце.” Равновесие... което и дойде бързо, като че от никъде, надигащо се в
нея.
Средата на люлката не се люлее. Там не се усеща нито нагорнище, нито надолнище. Тя е в равновесие.
Равновесие... а устните му бяха като син лед. Тя ще поплаче, по-
късно, за Зимеделеца който толкова искаше да стане човек.
Равновесие... както и беше казала веднъж старата келда: „Има едно
мънечко нещице увътре ти, дето ич нема да се разтопи”.
Дойде време за топене.
Тя затвори очи и целуна Зимеделеца...
... и притегли към себе си слънцето.
Огън по мраза.
Цялата горна част на ледения дворец се стопи наведнъж в изблик
ярка бяла светлина, от която стените и на стотици мили оттам хвърляха
сенки. Стълб от пара се надигна с рев в небето, пронизан от светкавици и
се простря над света като чадър, закривайки слънцето. След което пак
запада надолу като топъл дъжд с едри капки изравящи в снега тънки
дълбоки дупки.
Тифани, чиято глава винаги гъмжеше от мисли, този път не можеше
да изтиска нито една. Само лежеше на една ледена плоча посред дъжда и
слушаше как дворецът покрай нея се разпада. Случва се понякога всичко, което можеш да направиш вече да е направено, така че да не ти остава
нищо друго освен да се снишиш и да изчакаш да мине бурята.
Имаше и още нещо във въздуха, един златен проблясък, който се
губеше колчем тя се опиташе да го погледне и пак се появяваше в крайчеца
на полезрението и.
218