и се почувства доволна че го каза – Зимата свърши, знам. Аз се погрижих.
Където ме отведе, там избрах да ида. И пак аз избрах, когато излязох да
танцувам със Зимеделеца.
Лятната Господарка се изправи:
- Забележително. И странно. А сега дойде време да се разделим. Но
първо трябва да се вземат още някои неща. Стани, млада жено.
Тифани се изправи и като погледна Лятната Господарка в очите, те
станаха на бездънни ями и я всмукаха. И тогава лятото я изпълни. Надали
беше за повече от няколко секунди, но вътре това продължи много по-
дълго. Тя усети, какво е да си лек ветрец полюшващ житата, как караш да
узрее ябълка, как да подкараш сьомгите нагоре по реките... усещанията
надойдоха всички наведнъж и се сляха в едно голямо, грамаданско, бляскаво, златисто усещане за лято...
... ставащо все по-знойно. И ето го слънцето вече огромно и червено
в пламнало небе. Тифани се понесе през въздух като вряло масло в
съсухреното безмълвие на дълбоката пустиня, където дори и камилите не
оцеляват. Там нямаше нищо живо. Нищо не помръдваше освен развявания
от вятъра прах. Вятърът я запиля в пресъхнало речно корито, осеяно с бели
животински кости. Нямаше кал, нито капка влага в тази не земя а пещ.
Тази река беше каменна – котешки очи, преливащи, ами като котешки очи, 220
пръснати като кървави капки гранати, ахати с техните разноцветни ивици, камъни в кафяво, оранжево, кремаво, някои с черни жилки, всичките
излъскани от жегата.
- Тук е сърцето на лятото, - просъска гласът на Лятната Господарка –
Страхувай се от мен, също както се страхуваш от Зимеделеца. Ние не сме
ваши, макар да ни давате образи и имена. Огън и лед сме ние, в
равновесие. Никога се се изпречвай пак помежду ни...
И ето че най-накрая нещо помръдна. От пролуките между камъните
се подадоха и самите те като оживели камъни: бронзови и червени, кехлибарени и жълти, черни и бели, нашарени като арлекини и с
проблясващи смъртоносно люспи.
Змиите опипаха палещия въздух с раздвоените си езици и засъскаха
тържествуващо.
Видението изчезна. Светът се завърна на мястото си.
Водите се бяха оттекли. Несекващият вятър беше развял мъглите и
парата на раздърпани валма, но победоносното слънце беше пробило през
тях. И, както се случва винаги, при това твърде скоро, странното и
чудатото се превръща в спомен, а споменът в сън. Утре вече няма да е
останала и следа.
Тифани закрачи по тревата, където допреди малко беше бил
дворецът. Тук таме бяха останали ледени буци, но след някой друг час и те
ще се стопят. Облаците още надвисваха, но и те ще се разсеят. Нормалният
свят и се натрапваше със скучната си стара песен. Тя крачеше по сцената
след края на представлението и кой сега ще каже, случило ли се беше то
изобщо?
Нещо изцвърча сред тревата. Тифани посегна и вдигна парче метал.
Беше още топло, с последните остатъци от горещината, която го беше
изкривила, но все пак можеше да се види, че някога това е било пирон. Не, няма да приема подарък само за да се почувства дарителката по-добре, помисли си тя. Защо ми е това? Аз сама си намирам даровете. За нея съм
била само... „забавна”.
Той обаче... той ми правеше рози, айсберги и скреж и така и изобщо
не разбра...
Изведнъж тя се озърна чула гласове. Фийгъли се завтекоха откъм
билото, толкова бързо, колкото човек ако се напъне да не изостава. И
Роланд не изоставаше, леко задъхан, подскачащ като патица заради твърде
голямата си ризница.
Тя се разсмя.
Две седмици по-късно Тифани се върна в Ланкър. Роланд я докара до
Дверизи, а останалата част от пътя я пое островърхата и шапка. Което си
беше късмет. Кочияшът си спомняше мис Тик, а понеже имаше свободно
221
място на покрива на дилижанса, никак не му се искаше пак да минава през
всичкото онова. Пътищата бяха наводнени, канавките шумно гърголеха, придошлите реки заливаха мостовете.
Най-напред тя навести Леля Ог, на която беше задължително да се
разкаже всичко. Така се спестяваше време, защото като го разкажеш на
Леля Ог, вече няма нужда да си правиш труда да го разправяш и на други.
Когато тя чу, какво точно беше направила Тифани на Зимеделеца, тя се
скъса от смях.
Тифани зае метлата на Леля и отлетя полекичка през гората до
къщурката на Госпожица Предалова.
Там нещо вреше и кипеше. На поляната няколко мъже прекопаваха