Един мъж с тъпан и един с акордеон си запробиваха път през
навалицата, последвани от местния кръчмар с осем халби бира на поднос
(защото кой съвършеннолетен мъж ще танцува пред приятелите си с
панделки на шапката си и звънчета на крачолите си без сериозен изглед за
обилна пиячка?). Когато шумът малко се поуталожи, тъпанът заби, а
акордеонистът изкара една протяжна нота – официалният сигнал, че ей
225
сега ще започне танцът морис и който още се мотае където не му е
работата, сам ще си е виновен.
И ето, оркестърът от двама души засвири. Мъжете се наредиха на две
редици един срещу друг, отброиха си ритъма и като скокнаха... Когато
дванадесет подковани ботуши се треснаха в земята пръскайки искри, Тифани се обърна към Баба:
- Кажи ми, как разкарваш болка, - поиска тя, позаглушена от шума на
танца.
Тряс!
- Трудно, - отвърна Баба без да откъсва очи от танцьорите, а
ботушите пак казаха: Тряс!
- Можеш ли да я изнесеш от тялото?
Тряс!
- Понякога. Или пък да я скрия. Или да направя клетка и да я отнеса с
нея. Всичките начини са все опасни, и подхванеш ли ги без уважение, девойче, ще те убият. Иска си това цената и отгоре, а награда никаква.
Искаш от мен да те науча да си пъхаш ръката в устата на лъва.
Тряс!
- Трябва да знам, за да помогна на Барона. Той е зле. Много има за
вършене.
- Това ли избираш да сториш? – попита Баба, все така гледайки
танца.
- Да!
Тряс!
- Това беше оня твой Барон, дето не харесваше вещици ли? –
погледът на Баба следеше лице след лице от тълпата.
- Но кой харесва вещици, преди да му потрябват, Госпожо
Вихронрав? – подпита със сладък глас Тифани.
Тряс!
- За равносметка дойде време, Госпожо Вихронрав, - добави Тифани.
В крайна сметка, след като си целунала Зимеделеца ти се отваря
настроение за дързост. А пък Баба Вихронрав се усмихна, сякаш точно
това трябваше да се очаква.
- Ха! Дойде, а? – каза тя – Хубаво тогава. Намини преди да заминеш, и ще видим тогаз, с какво ще си идеш. Само дано да можеш да затвориш
онуй що ще изпонаотвориш. А сега погледни хората! Понякога може да я
зърнеш!
Тифани се загледа в танца. Гламавия се беше появил без тя да
забележи, обикаляше да събира пари в мърлявия си цилиндър. Ако някое
момиче дадеше вид, че ще изпищи ако той я целуне, той я целуваше. А
понякога, без никакво предупреждение, той се втурваше в танца, сновейки
между мъжете без да сбърка дори една едничка стъпка.
226
И тогава Тифани го видя. Очите на една жена от отсрещната страна
на танцьорите пробляснаха за миг в златно, само за миг. Като го съзря
веднъж, почна да го забелязва отново – в очите на едно момче, после на
едно момиченце, после на мъжа държащ бирата, всеки път в очи гледащи
Гламавия...
- Лято е тук! – възкликна Тифани и осъзна, че потропва с крак в
ритъм с танца.
А го осъзна, защото ботуш, по-тежък от нейния, я беше настъпил
внимателно, но твърдо. До нея Ти вдигна очи към нея в синеока невинност, която за най-кратка частица от секундата стана на лениви златни змийски
очи.
- Тук си и е мястото, - изкоментира Баба и си отдръпна ботуша.
- Някой друг медник, а, госпожице? – обади се глас точно до нея и се
раздрънчаха пари тръскани във вехта шапка.
Тифани се обърна и се взря в мораво-сиви очи. Лицето около тях
беше набръчкано, мургаво и подхилкващо се. В ухото си имаше златна
обеца.
- Малко медчица от хубавата дама, а? – закрънка той – Или пък може
би сребрърце или злато?
Понякога, помисли си Тифани, просто знаеш, какво трябва да
направиш...
- А желязо? – тя свали пръстена от пръста си и го пусна в цилиндъра.
Гламавия го извади, грижливо-грижливо, и го подметна във въздуха.
Взорът на Тифани го проследи, но някак-си той вече не беше във въздуха, а заблестя върху пръста на мъжа.
- Желязо колкото трябва, - каза той и изведнъж я целуна по бузата.
Целувката беше само лекичко студена.
Галериите опасващи отвътре фийгълската могила бяха претъпкани, но смълчани. Това сега беше важно. Заложена беше честта на клана.
Посредата се мъдреше голяма книга, по-висока от Роб и пълна с
шарени картинки. Беше доста омърляна от пътуването си надолу в