заложеното дълбоко в нея ново лято!
Трак-трак, - потракваше станът. Госпожица Предалова тъчеше ново
платно, от кафява вълна.
- Е, добре де, - склони Тифани - Посрещнахме я... него де. Да, но той
защо тръгна да ми се натрапва?
- А ти защо тръгна да танцуваш? - контрира я госпожица Предалова.
- Ами... имаше място и аз...
- Да. Място. Място, ама не за теб. Място, което не беше твое, глупачето ми. Ти хукваш да танцуваш с него, а сега на него му се е
приисква да види, каква е тази наперена мома. Досега за такова нещо хич
не бях чувала! Искам да ми донесеш третата книга отдясно от втория рафт
отгоре на моята библиотека, - тя връчи на Тифани тежък черен ключ -
Поне с това ще можеш ли да се оправиш?
Вещиците няма защо да се хабят да шамаросват глупаците, не и ако
си имат остър език винаги готов за бой.
Госпожица Предалова освен това имаше няколко рафта с книги, което беше необичайно като за една от по-старите вещици. Рафтовете бяха
чак до тавана, книгите изглеждаха големи и тежки и чак до днес на Тифани
и беше забранено даже да бърше праха от тях, а камо ли да отключва
големите черни железни скоби, които ги крепяха към рафтовете. Хората, 35
които идваха тук, им хвърляха боязливи погледи. Опасно нещо бяха това, книгите.
Тифани отключи скобите и избърса прахта. А... книгите, също като
самата госпожица Предалова, не бяха точно каквото изглеждаха.
Приличаха на вълшебни книги, но имаха заглавия от рода на
„Енциклопедия на супите”. Имаше и речник. Точно до него, потънала в
паяжини, беше книгата поискана от госпожица Предалова.
Все така изчервена от срам и яд, Тифани смъкна книгата, мъчейки се
да я освободи от паяжините. Някои от тях се опънаха и изплякаха при
разкъсването си и от горната част на страниците се посипа прах. Като я
отвори, тя замириса на вехта кожа, също като самата госпожица
Предалова. Според почти изтритите главни букви на заглавието това беше
„Древна и класическа митология” на Чинкин5. Беше пълна с белязки.
- Страници осемнадесета и деветнадесета, - разпореди се без да
помръдне глава Госпожица Предалова.
Тифани ги отвори и рече изненадано:
- „Тцантъ на Сензоите”? Да не би да са искали да кажат „Танцът на
сезоните”?
- За съжаление художникът, дон Вайцен де Йойо, чийто шедьовър е
това, не е имал същата дарба с буквите, каквато е имал с рисуването, -
поясни госпожица Предалова - Плашел се е от тях, кой го знае защо.
Забелязвам, че спомена думите преди картинките. Книжно дете си ти.
Картинката беше ... странна. Изобразяваше две фигури. Тифани
досега не беше виждала маскарадни костюми. Вкъщи нямаше излишни
пари на такива неща. Но тя беше чела за тях и горе-долу такива си ги беше
представяла.
На страницата се виждаха мъж и жена... или поне неща с вида мъж и
жена. До жената имаше надпис „Лято” и тя беше висока, руса и красива, следователно за нисичката Тифани с кафявата и коса автоматично
предизвикваше недоверие. Тя държеше нещо наподобяващо голяма
кошница във формата на охлювова черупка, пълна с плодове. Мъжът,
„Зима”, беше стар, сивокос и прегърбен. В брадата му проблясваха ледени
висулки.
- Ей бре, ей ти го Зимеделецо както си требе, - отбеляза Роб
Секигоопрай крачейки по страницата - Дедо ти Мразко.
5 бел.прев.: Най-класическият и разпространен популярен преразказ на класическата митология на
Кръглия Свят е издадената през 1855 г. „Векът на Мита; или Истории за Богове и Герои” на Томас
Булфинч, по-късно допълнена с томове за легендите за крал Артур и за Карл Велики, още по-късно
издавани заедно и известни като „Митологията на Булфинч”. Фамилията на автора на английски значи
буквално „чинка”.
36
- Тоя ли? - възмути се Тифани - Това ли е Зимеделеца? Че той на вид
е на сто години!
- Младок, нали? - изгадня госпожица Предалова.
- Немой да му даваш да те цунка, оти нослето че ти посинее и че ти
падне! - подметна весело Прост Уили.
- Прост Уили, да не си посмял да говориш такива неща! - скара му се
Тифани.
- Ми я само да разведрим духо, видиш ли, - оправда се притеснено
Уили.
- Това, естествено, е художествена представа, - отбеляза госпожица