ушите им. Познавам бащите и дядовците им, че и прадядовците им. Знам
слуховете, тайните, историите и истините. Аз за тях съм Справедливостта, и съм си справедлива. Погледни ме. Виж ме.
Тифани погледна... отвъд черното наметало, черепите, гумените
паяжини, черните цветя, превръзката за очи и приказките и видя дребничка
сляпа и глуха бабичка.
Останалото беше Бофо... не просто глупавите карнавални
джунджурии, а Бофо-нагласата: слуховете и приказките. Госпожица
Предалова беше толкова могъща, защото хората си мислеха, че е. Беше
като типичната шапка на вещица. Да, но Госпожица Предалова беше взела
Бофо много, ама много по-навътре.
- Вещиците нямат нужда от приспособления, Госпожице Предалова,
- заяви Тифани.
- Я не се занасяй с мен, дете. Малката Вихронрав ли ти ги разправи
такива, а? Е, да, не ти трябва нито жезъл нито бъркотия нито дори
островърха шапка, за да бъдеш вещица. Но пък с тях какво само шоу може
да спретнеш! Хората си го очакват. Те вярват в теб. Не съм стигнала до
46
където съм с плетено вълнено боне и престилка на рае! Аз имам облик.
Аз...
Отвън се чу трясък. Някъде откъм мандрата.
- Нашите сини приятелчета? - вдигна вежда Госпожица Предалова.
- Не, на тях им е абсолютно забранено да пристъпват във всяка
мандра, където работя аз, - започна Тифани, насочвайки се към вратата -
Майчице, дано не е Хорас...
- Казвах ли ти аз, че голяма беля ще си докараш с него, а? - викна
Госпожица Предалова след гърба на забързалата се Тифани.
Хорас беше. Пак се беше измъкнал от клетката си. Поискаше ли, можеше да стане много мазен.
На пода имаше счупена паница за масло, която, въпреки че доскоро
беше пълна до горе, сега беше съвсем празна. Имаше само мазно леке. А от
мрака под мивката се разнасяше някакво високоскоростно мляскане, едно
такова „нямнямнямнямням...”.
- Е какво, подкарал си маслото, а, Хорас? - смъмри го Тифани
хващайки метлата - Това, знаеш ли, си е жив канибализъм.
И все пак, трябваше да се признае, че не беше толкова зле, като с
мишките. Да намираш малки купчинки миши кости на пода си беше малко
стряскащо. Даже Госпожица Предалова не успя да се оправи с това. Както
си се примъква една мишка, през която тя точно тогава беше рекла да
понаблюдава, и изведнъж тъмнина.
Защото Хорас беше сирене.
Тифани знаеше, че Ланкърските сини сирена винаги са си били по-
така, и понякога даше се налагаше да се заковават, но все пак... добре де, уменията и в сиренарството бяха наистина много високи, нищо, че самата
тя го казваше, но Хорас даже като за нея беше шампион. Прочутите сини
жилки, придаващи на тази марка чудесния и цвят, излязоха много хубави, макар че Тифани не беше сигурна, че трябва да светят в тъмното.
Тя ръчна с дръжката на метлата в сенките под мивката. Чу се трясък
и когато тя извади пръта, той беше с пет сантиметра по-къс. После се чу
едно „пууу!” и липсващото парче тракна в стената от другата страна.
- Спирам ти млякото, - отреди Тифани и се изправи, като през това
време си мислеше:
Той дойде да ми върне кончето. Не кой да е, а Зимеделецът.
Хъм...
Доста ... впечатляващо, като се замислиш.
Тоест, той нали трябва да организира лавини и виелици, да
разработва нови десени за снежинки и прочее, но намери време ей така да
дойде и да ми върне огърлицата. Хъм...
И просто си стоеше и толкова.
След което да вземе просто да изчезне... тоест да изчезне още повече.
47
Хъм...
Тя остави Хорас да си мрънка под мивката и направи чай за
Госпожица Предалова, която пак беше седнала да тъче. След което
тихичко се качи в стаята си.
Дневникът на Тифани беше стигнал почти педя на дебелина.
Аннаграма, друга местна учаща се вещица и една от нейните приятелки
(що годе), казваше, че тя, ама сериозно, трябвало да го нарича своя Книга
на Сенките и да го пише на пергамент с някое от специалните магични
мастила продавани в Специализирания Маг-азин на Закзак Силен-в-ръката
на Приемливи Цени ... добре де, най-малкото цените бяха приемливи за
Закзак. Тифани не можеше да си позволи такава. Вещерството можеше
само да го въртиш като занаят, но не и да го продаваш. Госпожица