Предалова и даваше да продава сирена, но дори и така хартията по тези
краища беше скъпа, а и амбулантните търговци не носеха кой знае колко
от нея. У тях обаче обикновено се намираше по някоя друга щипка син
камък, от който си ставаше съвсем прилично мастило, ако го смесиш със
смляни дъбови шикалки или орехови люпки. Сега, с всичките
допълнително налепени страници дневникът беше станал дебел като тухла.
Тя беше преценила, че ще и стигне за още две години, ако пише ситно.
На кожената подвързия тя беше изписала с нажежен шиш:
„Фийгълите да не гледат!!” Изобщо не вършеше работа. За тях това беше
все едно покана. Напоследък тя започна да записва някои неща кодирано.
На Фийгълите от Варовитищкио Рид четенето никак не им идеше отръки, така че няма как да му схванат цаката на шифъра.
Тя се огледа предпазливо, за всеки случай, и отключи големия
катинар на веригата, обвиваща книгата. Обърна на днешна дата, натопи
писалката си в мастилото и изписа: „Срещнах *.” Да, снежинката си е отличен код за Зимеделеца.
Той просто си беше застанал, ей така, мислеше си тя.
И избяга, защото аз изпищях.
Което си беше добре, няма спор.
Хъм...
Обаче... ми се щеше да не бях изпищяла.
Тя разтвори дланта си. Отпечатъкът на коня си беше там, бял като
тебешир, като земята на Варовитище, но изобщо не болеше. Тифани
лекичко потрепери, след което се стегна. И какво толкова? Срещнала се
беше, значи, с духа на Зимата. Че тя нали е вещица. Такива неща понякога
си се случват. Той най-учтиво и върна нещо, което си беше нейно, след
което си тръгна. Няма какво да се втелява заради това. Работа имаше да се
върши.
48
После тя написа: „Псм от Р. ” И много внимателно отвори писмото
от Роланд, което не беше трудно, защото плужековата слуз не е кой знае
какво лепило. С малко късмет пликът ще стане и за втора употреба. Тя се
присви над писмото, така че никой да не може да надзърта през рамото и.
Накрая каза:
- Госпожице Предалова, би ли ми се махнала от главата, ако обичаш?
Искам да си използвам очите за нещо лично.
След известна пауза откъм долния етаж се дочу мърморене и
потръпването между очите и изчезна.
Винаги беше... хубаво да получиш писмо от Роланд. Вярно, най-
често пишеше за овце и други неща на Варовитище, а понякога вътре
имаше по някое изсушено цвете, камбанка или иглика. Баба Болежкова
това нямаше да го одобри. Тя винаги казваше, че ако ридовете искаха
хората да късат цветя, щеше да отглежда повече.
От писмата винаги и домъчняваше за дома.
Един ден Госпожица Предалова й беше подметнала:
- Този младеж, дето ти пише ... той обожател ли ти е?
Тифани тогава беше сменила темата, докато не намери време да
погледне в речника, а после и трябваше още повече време за да спре да се
черви. Роланд беше... колкото до Роланд... главното беше ... там беше
работата, че ... ами, имаше го.
Вярно, първия път като го срещна, той си беше един за нищо не
ставащ, доста тъп чукундур, но какво друго да очакваш? Все пак той беше
изкарал цяла година в плен на Кралицата на Феите, затлъстял като лоена
топка и пощръклял от захар и отчаяние. Освен това го бяха отгледали две
високомерни лели, а баща му - Баронът, го интересуваха повече конете и
кучетата. Оттогава той се попромени: стана по-разбран, по-малко сприхав, по-сериозен, не толкова глупав. Освен това започна да носи очила, първите
изобщо мярнали се по Варовитище.
И той си имаше библиотека! С повече от сто книги! Всъщност тя, библиотеката, беше на замъка, но нали май никой друг не го беше еня за
нея.
Някои книги бяха древни и грамадни, с дъсчени корици, големи
изпоукрасени букви и цветни картинки на чудновати зверове и далечни
земи. Имаше „Книга на Необичайните Дни” на Уоспмайр, „Защо Нещата
са Така, а не Другояче” на Кръмбери и всичките томове без един на
„Всепрокобна Енциклопедия”. Роланд се беше изумил, че тя може да
разбира чужди думи, а тя много внимаваше да не му изтърси, че тук и
помагаха останките от д-р Суетон.
Там беше работата, че... истината беше, че... добре де, кой друг им
беше останал и на двамата? Роланд не можеше, ама изобщо не можеше да