има приятели сред селските деца, както беше син на Барона и прочее.
49
Тифани обаче сега имаше островърха шапка, а това си беше нещо. Хората
от Варовитище много-много не обичаха вещиците, но тя нали беше на Баба
Болежкова внучка. Да не говорим за всичко, което ще да е научила от
старата горе на овчарската колибка. А и нали казват, че тя им дала да
разберат на онея вещици от планината, какво значи то вещерство, така де!
А помните ли агненето лани? Че тя само с поглед връща агне от смъртта! И
си е Болежкова тя, ридовете са и в костите на нея. С нея всичко си е наред.
Тя си е, да си го кажем, наше момиче.
И всичко това беше много хубаво, освен само, че тя вече си нямаше
дружки. Хлапетата вкъщи, които дружаха с нея преди, сега я ... уважаваха, заради шапката. Помежду им беше изникнала нещо като стена, сякаш тя
беше порастнала, а те - не. Че за какво можеше да си приказват? Тя нали е
била на места, които те изобщо не можеха да си въобразят. Повечето не са
ходили даже до Две Ризи, което беше само на половин ден път. И това
изобщо не ги безпокоеше. Те щяха да работят, каквото са работили бащите
им, или пък да гледат деца като майките си. И това си беше съвсем добре, добави припряно Тифани наум. Но те не го бяха решили сами. Просто им
се беше случило така, без да се усетят.
Същото беше и горе в планината. Единствените нейни връстници, с
които можеше да си поговори от душа, бяха другите чирачки-вещици като
Аннаграма и останалите момичета. Безполезно беше да пробва истински
разговор с хората по селата, особено пък с момчетата. Те само си гледаха в
краката, запъваха се и пристъпваха нервно, също като хората от
Варовитище, когато говореха с Барона.
Като стана дума, Роланд също се държеше така, а и се изчервяваше
всеки път щом тя го погледнеше. Колкото пъти посещаваше замъка или
излизаше на хълмовете с него, всичко се изпълваше с разни пресложни
мълчания... също като със Зимеделеца.
Тя най-внимателно прочете писмото, мъчейки се да не обръща
внимание на мазните отпечатъци от фийгълски пръсти. Той много мило
беше вложил няколко празни листа хартия. Тя много грижливо разглади
единия, поседя някое време втренчена в стената и започна да пише.
Долу в миялнята7 сиренето Хорас се измъкна из-зад кофата за смет.
И се озова точно пред задната врата. Ако сирене изобщо можеше да
изглежда замислено, Хорас сега изглеждаше така.
В малкото селце Две Ризи кочияшът на пощенската карета имаше
известно затруднение. Повечето поща от околовръстните села и чифлици
7 бел.авт.: Помещение близо до кухнята, където се мият съдини и се върши всякаква друга мокра или
мръсна работа. Не ще и дума, Хорас не се миеше нито там, нито другаде. Но пък щеше да е интересно, ако беше.
50
се струпваше в местното магазинче за сувенири, минаващо и за пощенска
станция. Обикновено кочияшът просто взимаше чувала и толкова, днес
обаче възникна трудност. Той трескаво прелистваше Правилника за
пощенската служба.
Мис Тик потропваше с крак. Което на него му действаше на нервите.
- Я, я, какво имаме тук, - възтържествува кочияшът - Ей го, пише ли
забранено за животни, дракони, птици или риби? Пише!
- И какво от изброеното си мислите, че съм аз? - попита го с леден
глас мис Тик.
- А, еми, добре де, добре, човекът нали е един вид животно, нали
така? Тоест, гледайте само маймуните, а?
- Нямам никакво желание да гледам маймуни, - възрази мис Тик -
Виждала съм ги аз, какво правят.
Кочияшът определено схвана, че този път доникъде няма да го
доведе и пак запрелиства бясно страници. По едно време просия.
- Я, я, какво имаме тук! Колко тежите, госпожице?
- Петдесет грама, - отвърна невъзмутимо мис Тик - Което по
стечение на обстоятелствата е максималната тежест на писмо, което може
да бъде изпратено до Ланкър и Прилежащите Околности за цена от десет
пенса, - тя посочи двете марки, които беше залепила на ревера си, - Вече си
купих марки.
- Няма начин да тежите петдесет грама! - възмути се той - Не може
да тежите по-малко от шейсе кила!
Мис Тик въздъхна. Искаше и се да избегне това, но Две Ризи все пак
не беше Кучидол. Това беше село насред път и всеки ден виждаше как
светът го подминава. Тя протегна ръка към копчето, задействащо шапката