и.
- А сега ще забравите ли, какво казахте преди малко? - попита тя.
- Що пък? - учуди се кочияшът.
За някое време мис Тик го зяпна. После извъртя очи.
- Извинявайте, - измърмори тя - Всеки път, опасвам се, е все същото.
От топенето е, разбирате ли. Пружинката ръждясва.
Тя вдигна ръка и плясна шапката си отстрани. Скритият остър връх
изскочи разпръсквайки книжните цветя. Очите на кочияша го последваха.
- О, - промълви той.
Като носи някой островърха шапка, работата е там, че този някой е
или магьосник или вещица. Е, вярно, и някой друг сигурно можеше да си
намери такава шапка и да вземе да я носи, и всичко ще си му е наред до
момента, когато се натъкне на някой правоспособен шапконосец. И
магьосниците и вещиците никак не си падат по самозванци. Нито пък
обичат да ги карат да чакат.
- Та значи, колко тежа, моля? - попита тя.
51
- Петдесет грама! - рапортува припряно кочияшът.
Мис Тик се усмихна:
- Да. И нито скрупула повече! Скрупула, нали знаете, е аптекарска
мярка за тежест равна на двадесет грана или едно цяло и три десети грама.
А аз съм практически... безскрупулна!
Тя изчака да види, дали тази твърде учителска шегичка няма да
предизвика смях, но не се огорчи, когато не предизвика. На мис Тик доста
и допадаше да излиза по-веща от другите.
Качи се на каретата.
Когато тя се заизкачва в планината, заваля сняг. Мис Тик, която
знаеше, че не може да се намерят две еднакви снежинки, изобщо не им
обърна внимание. А ако им беше обърнала внимание, щеше да се
почувства малко по-малко веща.
Тифани спеше. В мангала до леглото и гореше огън. На долния етаж
станът на Госпожица Предалова тъчеше ли тъчеше в нощта...
Малки сини фигури се промъкнаха по пода на спалнята и, построявайки се на фийгълска пирамида, достигнаха до върха на
масичката, която Тифани използваше вместо писалище. Тифани се обърна
насън и тихо изсумтя. Фийгълите за миг застинаха, след което вратата на
спалнята лекичко се затвори зад тях. Размито синьо петно вдигна прах по
тясното стълбище, по пода на етажа с тъкачницата, мина през мандрата, където излезе през дупка във външната врата, кой знае защо във формата
на пита сирене. От там нататък следа от разхвърчали се листа навлезе
дълбоко в гората, където гореше малък огън. Той осветяваше, може би
пряко волята си, лицата на цяла орда фийгъли.
Размитото петно спря и се превърна в шест фийгъла, двама от които
понесли дневника на Тифани. Те го оставиха грижливо на земята.
- Убаво, дека се измъкнааме от туй къще, - каза Голем Йън - Видохте
ли ги онез големанските черепи, а? Тая бабаяга не си поплюва, ей!
- Брей, глейте ма, она па е сложила катанец, - забеляза Прост Уили
обикаляйки дневника.
- Роб, се си мислим, дека немаме правото да го четеме това, - обади
се Били Големо Чене, когато Роб пъхна ръка в ключалката - Оно е лично!
- Она е нашта бабаяга, бе. Щом е лично за нея, и за нази е лично, -
отвърна делово Роб бърникайки в ключалката - Па и се е сакала она некой
да го изчете, иначе оти и е било да го пише. Нема файда да си пра’иш зоро
да го написуваш, щом нема кой да го чете. Тъй оно само моливо че ти ойде
зян, ей!
- Мо’е па она да сака сама да си го четюва, - не преставаше да се
съмнява Били.
52
- Тъй ли ма? Оти че сака баш туй? - разкрещя се Роб - Она нали и тъй
си на’е, що е писано. А па Джейни сака да на’е, що си мисли она за момъко
на Бароно.
Нещо прещрака и катинарът се отвори. Насъбралите се фийгъли
слухтяха. Роб прелисти няколко шуртящи страници и се ухили.
- Е-бре, глейте що ми пише она: Леле, милите фийгъли па ми додоха,
- провъзгласи той за бурна радост на всички присъстващи.
- Леле, че мило моме е она, да пише тъй, - изкоментира Били Големо
Чене - Дай да видим?
И той прочете: „Леле мале, фийгълите пак надойдоха”.
- А, - продума той.
Били Големо Чене беше дошъл заедно с Джейни от клана Дългио
Гьол. На тамошният клан четенето и писането им идваше по-отръки, а на
него като на гонагъл му се полагаше да го бива и в едното и в другото. На
фийгълите от Варовитищкио Рид от своя страна най-отръки им идваше
пиенето, краденето и биенето, а Роб Секигоопрай много го биваше и в