бива да угасне!
Тя се погрижи това „не!” да е мощно и стряскащо. Хич не и
трябваше хората да се чудят това-онова. Навлече тежкото кафяво
наметало, което и беше изтъкала Госпожица Предалова и взе черната
островърха шапка, висяща зад вратата на чифлика. От към тълпящия се в
кухнята народ се чу нещо като колективно изсумтяване и някои се
отдръпнаха. Точно сега ни трябва вещица, страшно ни трябва, но... я по-
добре все пак да се поотдръпнем.
Това беше магията на островърхата шапка. Онова, на което
Госпожица Предалова му казваше „Бофо”.
Тифани Болежкова пристъпи в тесния коридор издълбан в
затрупалите двора преспи, всичките повече от два човешки боя дълбоки. Е, поне снегът пазеше завет, защото вятърът режеше като ножове.
Почти до кошарите имаше разчистена пъртина, но нещата хич не
вървяха на оправяне. Като се натрупат навсякъде по пет метра сняг, как да
го изринеш? Че и накъде да го изринеш?
Тя зачака до плевнята, докато мъжете риеха и дълбаеха снежните
валове. Вече бяха изтощени до немай къде; бяха ринали от часове.
Важното беше да...
Да де, но важните неща бяха много. Важно беше да изглеждаш
спокойна и уверена, важно беше да запазиш мисълта си ясна, важно беше с
нищо да не издадеш, че си изплашена до попикаване...
Тя надигна ръка, хвана една снежинка и внимателно я разгледа. Не
беше това някоя нормална снежинка, о не. Беше от неговите, специалните.
Ама че гадно. Той и се подиграваше. Ей сега вече можеше да го намрази.
Досега не го беше мразила. Но сега той убиваше агънцата.
Тя потръпна и се загърна по-плътно в наметалото.
- Това избирам, - изграчи тя и малки облачета се надигнаха от дъха и, после прочисти гърло и започна отначало - Това избирам да сторя. Има ли
цена, това избирам да платя. Смъртта ми ли е цената, тогава избирам да
умра. Където и да ме отведе това, там избирам да ида. Това избирам.
Това не беше заклинание, освен за в нейната си глава, обаче не
можеш ли да направиш заклинание в собствената си глава, изобщо никакво
няма да можеш.
6
Тифани се загърна в наметалото срещу режещия вятър и морно
загледа как мъжете мъкнат слама и дърва. Огънят се разгоря бавно, сякаш
се срамуваше да покаже ентусиазъм.
И преди го беше правила, нали така? Десетки пъти. Номерът не беше
чак толкова мъчен, хванеш ли му веднъж цаката, да но досега беше имала
време да се приготви и настрои, а и изобщо досега го беше правила само с
кухненския огън, и то само колкото да си стопли мръзнещите крака.
Теоретично погледнато с голям огън и цяло поле сняг щеше да е същото, нали?
Нали така?
Огънят се разбушува. Баща и я докосна по рамото. Тифани се
стресна. Беше забравила, колко тихо може да стъпва той.
- Какво беше онова за избирането? - попита той.
Беше забравила също и колко добър слух има той.
- А, това беше... вещерска работа, - помъчи се да не го поглежда в
очите тя - Така че ако това... не сполучи, да не е виновен никой освен мен.
А виновна съм си аз, добави тя наум. Не е честно, но никой не е
казал, че ще е честно.
Ръката на баща и я хвана за брадичката и нежно я обърна към себе
си. Колко меки са ръцете му, помисли си Тифани. Големи мъжки ръце, но
меки като на бебе заради маста от овчи руна.
- Не трябваше да те молим, нали...? - рече той.
Да, трябваше, помисли Тифани. Агнетата умират под този ужасен
сняг. А пък аз трябваше да кажа не, трябваше да отговоря, че още не ме
бива толкова. Обаче агнетата умират под този ужасен сняг!
Ще се родят други агнета, обади се Вторият и Акъл.
Да, но те не са тези агнета, нали така? Тези агнета умират тук и сега.
А умират, защото послушах краката си и дръзнах да танцувам със
Зимеделеца.
- Ще се оправя, - каза тя.
Баща и не отпусна брадичката й и се взря в очите и.
- Сигурна ли си, джигит? - попита той, наричайки я с прякора, който
и беше дала баба и: Баба Болежкова, която нито веднъж не беше изгубила
агне в ужасния сняг.
Никога досега не и беше казвал така. Как ли му беше дошло на ум
точно сега?
- Да! - тя отблъсна ръката му и отвърна поглед преди да я избие на
сълзи.
- Аз... още не съм казал на майка ти, - зазапъва се баща и, като че