бил на мястото, само че тя забеляза, че на пипане той беше подозрително
студен. Изражението на Роб беше невинно, което беше сигурен признак за
гузност.
Тифани остави въпросите за по-късно и протегна дневника през
прозореца. По него накацаха снежинки и тя ги придърпа по-близо.
- Като гледам, най-обикно... – започна тя, запъна се и възкликна – О
не... това трябва да е някакъв номер!
- Номер ли било? Епа, щом тъй викаш, - не възрази Роб – Ма си е
неговио номер, да ти ка’ем я.
Тифани зяпна виещите се навън на светлината на свещта снежинки.
До една бяха Тифани Болежкови. Мънички, ледени, искрящи Тифани
Болежкови.
На долния етаж Госпожица Предалова избухна в смях.
Дръжката на вратата за стаята в кулата яростно тракаше. Роланд де
Чъфли (пише се Chumsfanleigh; вината за което не беше негова) грижливо
не и обръщаше внимание.
- Какво правиш там вътре, детето ми? – попита злобно приглушен
глас.
59
- Нищо, Лельо Данута, - отвърна от бюрото си Роланд.
Едно от предимствата да живееш в замък е, че стаите могат да се
заключват добре. Неговата врата имаше три ключалки и две резета дебели
колкото ръката му.
- Баща ти те вика, знаеш ли! – обади се друг глас, още по-злобно.
- Той шепти, Лельо Араминта, - отговори спокойно Роланд
изписвайки грижливо адреса на плика – Той вика, само когато вие
насъсквате по него доктори.
- Това е за негово собствено добро!
- Той крещи, - повтори Роланд и облиза края на плика.
Леля Араминта пак разтрака дръжката на вратата.
- Ти си едно много неблагодарно дете! Ще си умреш тук от глад, така
да знаеш! Сега ще докараме стражите да разбият вратата!
Роланд въздъхна. Замъкът беше построен от хора, които не обичаха
някой да им разбива вратите, така че всеки който тръгнеше да я разбива, първо трябваше да домъкне таран по тясната виеща се стълба, без да има
горе къде да се обърне, а после оставаше някак да пробие четири дъски
дебела врата от толкова стар дъб, че се беше втвърдил като желязо. Сам
човек можеше да защитава тази стая месеци наред, стига да има провизии.
Още някое време отвън се чуваше мрънкане, а после стъпките на лелите
отекнаха надолу по стълбата. После пак се чу как крещят нещо на
стражите.
Не че щяха да имат много полза от това. Сержант Робъртс и неговите
хора (Кевин, Невил и Тревър) не си падаха много по изпълнение на
заповеди от лелите. Обаче всички знаеха, че ако Баронът почине преди
момчето да навърши двадесет и една години, лелите щяха законно да
управляват имението, докато той не ги навърши. Но макар Баронът да
беше много болен, той не беше умрял. Не беше добро времето да се
проявяваш с неподчинение, но сержантът и хората му избягваха гнева на
лелите като се правеха (стига заповедите да го позволяваха) на глухи, тъпи, склерозирали, шашнати, болни, загубени или, в случая с Кевин, на
чужденци.
Засега Роланд гледаше да прави излазите се в малките часове, когато
нямаше никой и той можеше да си набавя продоволствие от кухнята. Пак
тогава той ходеше да види баща си. Докторите приспиваха стареца с нещо, но Роланд го държеше някое време за ръката, заради успокоението което
даваше това. Намереше ли стъкленици с оси или пиявици, той ги
изхвърляше в рова.
Той погледна замислено писмото. Може и да трябваше да разкаже
всичко на Тифани, но той не обичаше да мисли за тези неща. И това ще я
разстрои и тя може да хукне пак да го спасява, което нямаше да е
правилно. Да не говорим, че той не беше заключен в стаята си. Те бяха
60
заключени отвън. Докато той държеше кулата, това беше място, където те
не можеха да се бъркат, да тършуват и да крадат. Той беше прибрал
остатъците от сребърните свещници под леглото си заедно с каквото беше
останало от древните сребърни прибори (били „пратени за оценка”, моля
ви се) и ковчежето с бижутерията на майка му. С което ковчеже беше
малко позакъснял, така че венчалния и пръстен и сребърната огърлица с
гранатите, останала от баба му, ги беше хванала липсата.
Утре обаче той ще стане рано и ще откара писмото до Две Ризи.
Хубаво му беше да ги пише. Те правеха света по-добър, защото можеше да