на Госпожица Предалова тракаше ли тракаше цяла нощ, защото тя имаше
поръчка за чаршафи и искаше да я завърши. Тъкмо се развиделяваше, когато Тифани престана да се опитва да заспи и стана, в този порядък.
Поне успя да изрине на козите и да ги издои, преди да и се струпа още
работа. Беше навалял сняг и пронизващ вятър го развяваше над земята.
Едва когато откара количка тор до лекичко пушещото в сивкавата
светлина торище, тя дочу позвънкването. Беше малко като ахатянските
камбанки около къщурката на Госпожица Подвежданска, само че онези
бяха настроени да дразнят за демоните. Това позвънкване идеше от
мястото, където лете беше лехата с розите. Там вирееха чудесни, стари
рози, благоуханни и толкова наситено червени, че бяха почти, точно така, черни.
73
Розите пак бяха разтъвтяли. Само че...
- Е, харесва ли ти, овчарско момиченце? – чу се глас.
Не прозвуча в главата и, не беше никой от нейните акъли, а д-р
Суетон никога не ставаше преди десет часа. Беше нейният си собствен глас
от нейните си устни. Но тя не го беше помислила и не беше решавала да го
каже.
И ето я побягнала обратно към къщурката. Тя и това не беше
решавала да го прави, но краката и поеха нещата в свои крака. Не беше
страх, не точно страх; просто ужасно и се искаше, да е където и да е
другаде, само не и в градината с все още неизгрялото слънце и развявания
от вятъра сняг, така че въздухът се беше изпълнил с ледени кристалчета, фини като мъгла. Тя се втурна през вратата на миялнята и се блъсна в
тъмна фигура, която каза „Ъъъ, извинявай” и, следователно, беше Петулия.
Тя беше такава, че непременно ще се извини, ако и настъпиш крака. Точно
сега Тифани не можеше да си представи по-приятна гледка.
- Извинявай, викнаха ме да се оправя с една трудна крава и, ами, не
си струваше пак да си лягам, - дообясни се Петулия и добави – Наред ли
си? Защото като те гледам, не си!
- Чух глас от устата ми! – оплака и се Тифани.
Петулия я изгледа някак странно и като че ли отстъпи на някой-друг
сантиметър назад.
- Имаш предвид в главата си ли? – поиска да уточни тя.
- Не! С тях нямам проблем! Устата ми сама си проговори! И ела да
видиш, какво е порастнало в розовата градина! Няма да повярваш!
Там имаше рози. От толкова тънък лед, че само подишаш ли върху
тях, веднага се стопяваха и оставаха само голите стъбла, върху които бяха
изникнали. И имаше десетки от тях, полюшвани от вятъра.
- Дори и топлината на ръката ми близо до тях ги топи, - забеляза
Петулия – Мислиш ли, че ги е направил твоят Зимеделец?
- Той не е мой! И не се сещам за друг начин да изникнат!
- И мислиш, че пак той ти е, ами, проговорил? – подпита Петулия, късайки си още една роза. Ледени частици се пръсваха от полето на
шапката и всеки път щом тя помръднеше.
- Не! Аз бях, която говорих! Тоест моят глас беше! Но не звучеше
като него. Тоест, не както си мисля, че ще звучи той! Този някак гаднееше, като Аннаграма, като е в настроение! Но си беше моят глас!
- А как мислиш, че трябва да звучи той? – попита Петулия.
Вятър се надигна на поляната и зашумоля в боровете наоколо:
- ... Тифани ... бъди моя ...
След малко Петулия се прокашля и каза:
- Ами, само на мен ли ми се причу, или това прозвуча като...?
- Не беше само на теб, - прошепна Тифани, застинала на място.
74
- О, - продума Петулия с гласец звънлив и крехък като ледена роза –
Ами тогава защо да не се приберем в къщурката, а? Ами, и да запалим
всички огньове и да направим чай, а? И да започнем да подготвяме нещата, защото съвсем скоро ще довтаса сума ти народ.
След минутка те бяха в къщурката, залостили вратите и запалили
всяка свещ до последната. Не говореха нито за вятър, нито за рози. Че
какъв смисъл имаше? Освен това имаше работа за вършене. Работа, ето
каква му беше цаката. Работи, а мисленето и говоренето после, и няма
какво да се помайваш като стресната кокошка. Те дори успяха да смъкнат
още един слой мръсотия от прозорците.
Цяла сутрин идваха хора от селото с нещата, поръчани вчера от
Госпожица Предалова. Хора вървяха напред и назад по поляната.
Слънцето беше изгряло, макар че беше бледо като забулено яйце. Светът