правя? Какъв е смисълът да съществувам?”, а, кой знае, може би дори и:
„Носи ли се нещо под фийгълска препаска?” Сигурно за това чудатото за
вещиците си беше нормално...
... но те се дърлеха като гарги за сребърна лъжица, която дори не
беше от сребро. И ей ги на, няколко вече се бяха наредили нетърпеливо до
мивката, чакащи Тифани да измие няколко големи чинии, които
Госпожица Предалова им била обещала, и в които за погребението беше
имало печени картофи и резенчета наденица. Е, поне нямаше проблем с
остатъците. Леля Ог, която беше изобретила Супата от Останали След
Парти Сандвичи, я чакаше в миялнята с широката си торба за под полата и
с още по-широка усмивка.
- Ние щяхме да вечеряме с остатъците от картофите, - рече и Тифани
ядосано, но и с известен интерес. И преди беше срещала Леля Ог и я
харесваше, но Госпожица Предалова се беше изказала мрачно, че Леля Ог
била „противна стара пачавра”. А такива забележки как да не привлекат
вниманието ти.
- Както кажеш, - не възрази Леля Ог, когато Тифани наложи ръка на
месото – Добра работа свърши днес, Тиф. Сума ти народ го отбеляза.
И тя се изнесе още преди Тифани да успее да се окопити. Една от тях
почти и каза благодаря! Изумително!
Петулия и помогна да внесе голямата маса в къщата и да довърши
чистенето. Преди да си тръгне, обаче, тя малко се позасуети:
- Амиии... ти ще се оправиш, нали? Защото е малко странно.
- За нас, вещиците, странното не трябва да е странно, - отвърна
сковано Тифани – Пък и изобщо, ти нали си бдяла над мъртви и
смъртници?
- Е, да. Най-вече над прасета. И хора понякога. Амиии... мога и да
поостана, ако искаш, - добави Петулия с глас, в който се усещаше, как не
търпи по-скоро да изчезне.
- Благодаря. Но все пак, какво толкова лошо може да се случи?
Петулия я зяпна втренчено и след малко отговори:
- Ами чакай да помисля... хиляди вампирясали демони, всичките с
грамадански...
- Всичко ще си ми е наред, - увери я припряно Тифани – Изобщо не
ме мисли. Лека нощ.
84
Тифани затвори вратата и се облегна на нея, запушила устата си с
ръка, чак докато се чу да щраква резето на портата на двора. После тя
преброи до десет за да е сигурно, че Петулия се е поотдалечила и едва
тогава се осмели да отпуши устата си. Дотогава крясъкът, който търпеливо
беше чакал реда си, беше отслабнал до нещо като „Ъй!”.
Ама че смахната нощ я чакаше.
Хората умират. Тъжно е, но така става. И после какво да се прави?
Хората очакват местната вещица да знае какво. Така че измиваш трупа, свършваш няколко потайни и лигави неща, обличаш ги в най-хубавите им
дрехи и ги полагаш с по една паничка пръст и сол до тях (никой, дори и
Госпожица Предалова, не знаеше това пък защо, но си се правеше и
толкова), оставяш два гроша върху очите им „за салджията” и оставаш с
тях за през нощта преди да ги погребат, защото не бива да ги оставяш
сами. Защо точно не бива, това никой не и го обясни както трябва, макар
че всички разправяха случката за стареца, който бил не чак толкова
мъртъв, колкото си мислеха всички, та през нощта станал от смъртния си
одър и се намъкнал в леглото до жена си.
Истинската причина обаче сигурно беше доста по-зловеща. Началото
и краят на нещата винаги са били опасни, най-вече ако нещата са животи.
Да, обаче Госпожица Предалова беше стара черна вещица. Кой знае
какво щеше да се случи? Чакай малко, Тифани, - скара си се тя сама –
недей и ти да вярваш на Бофо. Та тя е просто хитра възрастна жена с
каталог!
В другата стая станът на Госпожица Предалова спря.
Това се беше случвало често и преди. Но тази вечер то причини по-
гърмовна тишина от обикновено.
- В килера има ли нещо за дояждане? – извика я Госпожица
Предалова.
Да, това ще да бъде много смахната нощ, каза си наум Тифани.
Госпожица Предалова си легна рано. За пръв път откакто я
познаваше Тифани тя не спа направо в креслото си. Освен това облече
дълга бяла нощница, първото не-черно нещо, в което изобщо я беше
виждала Тифани.
Все още оставаше много нещо за вършене. Обичаят беше, къщурката
да се остави на следващата вещица блестяща от чистота. И макар че беше
трудно да се направи черното да блесне, Тифани се постара колкото можа.