вървеше натам, където бяха затрупани кошарите за агнене.
Баща и се беше втренчил в огъня, буен, нагорещен до бяло, като в
ковашка пещ, поглъщащ дървата, сякаш гонен от буря. Пред очите му
дебели цепеници се разсипваха на пепел...
Покрай обувките на Тифани сега течеше вода.
Да! Но не се разсейвай по това! Дръж равновесието! Дай още
топлина! Огън по мраза!
И се чу блеене.
Овцете могат и да живеят под снега, поне за някое време. Но, както
казваше Баба Болежкова, когато боговете създавали овцете, сигурно са
били забравили ума им в другото палто. Като се паникьосат (а овцете
винаги са на косъм от паниката), те стъпкват собствените си агнета.
9
Сега обаче овце и агнета заизлизаха, ошашавени и вдигащи пара, докато снегът се топеше покрай тях, така че те оставаха да стоят като
някакви статуи.
Тифани вървеше нататък, гледайки право пред себе си, едва
забелязвайки възбудените възгласи на мъжете зад нея. Те я следваха, измъкваха овци на свобода, взимаха на ръце новородени агънца...
Баща и викаше нещо на другите мъже. Някои се заеха да цепят
каруцата на чифлика, мятайки парчетата в синьо-белите пламъци. Други
замъкнаха мебели от къщата. Колела, маси, бали сено, столове - огънят
поглъщаше всичко, смилаше го и ревеше за още. А нямаше повече.
Нямаше червено палтенце. Никакво червено палтенце! Равновесието
дръж, равновесието. Тифани газеше нататък, вода и овце се оттичаха
покрай нея. Покривът на тунела рухна с плясък и кишави пръски. Тя не му
обърна внимание. Прясни снежинки западаха през дупката и се
заизпаряваха във въздуха над главата и. Тя и на тях не им обърна
внимание. И тогава, точно пред нея... се мярна нещо червено.
Огън по мраза! Снегът се разкара и ето го. Тя го вдигна, притисна го
към себе си, предаде му малко от нейната топлина, усети как той се
размърда, прошепна: „Та това тежеше поне двадесет кила! Поне двадесет
кила!” Уентуърт се прокашля и отвори очи. Със сълзи потекли по лицето и
като топящ се сняг тя притича към един от овчарите и напъха момчето в
ръцете му.
- Отнеси го при майка му! Веднага!
Човекът взе момчето и побегна, изплашен от нейната свирепост.
Днес тя беше тяхната вещица!
Тифани се обърна. Имаше и други агнета за спасяване.
Палтото на баща и полетя в ненаситните пламъци, припламна за
миг и се разпадна на сива пепел. Останалите мъже вече бяха готови; хванаха го, когато той понечи да се хвърли след палтото и го замъкнаха
към къщата дърпащ се, ритащ и крещящ.
Кремъчният калдъръм се разтопи като масло. За миг през него
преминаха вълнички и той застина.
Огънят угасна.
Тифани Болежкова вдигна поглед към очите на Зимеделеца.
А отгоре, от покрива на плевнята тънкият глас на Дребен Опасен
Бодилко извика:
- Ех, кривънци!
Всичко това все още не се е случило. Може пък и изобщо да не се
случи. Бъдещето винаги е малко хлабаво. Всякаква дреболия, например
падането на снежинка или изпускането на неподходящата лъжица може да
го запрати с гръм и трясък по нов път. Или може би не.
10
А всичко започна предишната есен, в деня с котето...
Глава Втора
Госпожица Предалова
Ето я Тифани Болежкова, яздеща метла из гористите планини на
стотина мили по-нататък към Главината. Метлата е много стара и се държи
съвсем близо до земята. Отзад са и прикрепени две по-малки метлички, като колелца на детски велосипед, за предотвратяване на преобръщане.
Тази метла всъщност принадлежи на една много възрастна вещица на име
Госпожица Предалова, която лети по-зле дори и от Тифани и която е на
113 години.
Тифани е почти сто години по-млада от нея, по-висока, отколкото е
била само преди месец и далеч не толкова сигурна в каквото и да било, отколкото беше преди година.
Тя се учи за вещица. Вещиците обикновено се обличат в черно, но
доколкото разбираше тя, единствената причина за това е, че вещиците
винаги са носили черно. Тази причина не и изглеждаше достатъчно