креслото ми. Да, това ще да е уместно. Ох, щях да забравя...
Дрън-дран, дрън-дран... гърмеше часовникът, отеквайке все
по-гръмко тук долу.
Тя застана на пръсти и подаде глава над ръба на изкопа:
- Г-н Непукистски! Дължите два месеца наем на вдовицата Лангли!
Разбрано ли е? Г-н Изобилски, прасето принадлежи на г-жа Грис и ако не и
го върнете, ще се върна и така ще завия под прозореца ти, че ще се видиш
в чудо! Госпожо Прекалявкова, семейство Догли има Право за
Преминаване през Попосочната ливада откакто дори и аз не мога да си
спомня и трябва... трябва...
Дрън-ц.
За един миг, един дълъг предълъг миг, внезапната тишина от
престаналия да тика часовник изпълни поляната като гръм.
Госпожа Предалова се отпусна бавно върху листата.
На мозъка и отне няколко ужасяващи секунди докато не заработи
пак, след което Тофани се разкряска на народа струпал се наоколо:
- Дръпнете се всичките! Дайте и малко спокойствие!
Когато те заотстъпваха припряно, тя бързо клекна долу.
Мирисът на прясна пръст се усещаше остро. Е, поне Госпожа
Предалова май беше умряла със затворени очи. Не всички го правеха.
Тифани мразеше да им ги затваря; беше все едно ги убива още веднъж.
- Госпожице Предалова? – прошепна тя.
Това беше първата проба. Оставаха още много и трябваше да ги
минеш всичките: да им говориш, да вдигнеш ръката им, да провериш
пулса, включително този зад ухото, да провериш за дъх с огледалце... А тя
всеки път толкова се безпокоеше, да не обърка нещо, че първия път когато
и се наложи да иде да се оправи с някой като че ли мъртъв (един млад мъж, пострадал при ужасен инцидент в дъскорезница), тя напради всичките
проби от начало до край, нищо че и се наложи да повърви малко докато
намери главата му.
В къщурката на Госпожица Предалова нямаше огледала. В такъв
случай тя...
... трябва да помисли! Та това тук е Госпожица Предалова! А аз само
преди броени минути я чух как си навива часовника!
Тя се усмихна.
- Госпожице Предалова! – каза тя направо в ухото на старицата –
Знам че сте си тук!
И в този момент сутринта, която досега беше тъжна, чудата, шантава
и ужасна, стана ... Бофо до дупка.
93
Госпожица Предалова се усмихна.
- Те тръгнаха ли си? – запита тя.
- Госпожице Предалова! – скара и се Тифани – Това, което
направихте беше ужасно!
- Спрях часовника с нокътя си, - похвали се Госпожица Предалова –
Не можех да ги разочаровам, я. Не може без шоу!
- Госпожице Предалова, - продължи строго Тифани – тази история с
часовника сама ли я измислихте?
- Разбира се, как иначе! И си е фолклор за чудо и приказ, автентичен
отвсякъде. Госпожица Предалова и нейното сърце с часовников мехаизъм!
Може пък и мит да стана, ако извадя късмет. Те ще ми запомнят
Госпожица Предалова за хиляда години!
Тя пак затвори очи.
- Аз със сигурност ще ви запомня, Госпожице Предалова, - увери я
Тифани – Ама наистина, защото...
Светът посивя и продължи да посивява. А Госпожица Предалова
съвсем затихна.
- Госпожице Предалова? – подбутна я Тифани – Госпожице
Предалова?
- ГОСПОЖИЦА ПРЕДАЛОВА, СТО И ЕДИНАДЕСЕТ ГОДИШНА?
Тифани чу този глас направо в главата си, без да е минал през ушите
и. А го беше чувала и преди, което беше доста необичайно. Повечето хора
чуват гласа на Смърт само по веднъж.
Госпожица Предалова се изправи без да проскърца нито с една става.
И си изглеждаше точно като Госпожица Предалова, солидна и усмихната.
Това, което остана да лежи върху мъртвата шума, на тази странна светлина
беше просто сянка.
Но до нея стоеше много висока тъмна фигура. Самият Смърт.
Тифани вече го беше виждала, в собствената му страна, отвъд Тъмната
Порта, но нямаше нужда да си го срещала преди, за да разбереш, кой е той.
Косата, дългата роба с качулката и, разбира се, връзката животомери, бяха
все жокери за да отгатнеш.
- Къде са ти маниерите, дете? – смъмри я Госпожица Предалова.
Тифани вдигна поглед и поздрави:
- Добро утро.
- ДОБРО УТРО, ТИФАНИ БОЛЕЖКОВА, ТРИНАДЕСЕТГОДИШНА, - каза
Смърт с неговия не-глас – ВИЖДАМ, ЧЕ СТЕ В ДОБРО ЗДРАВЕ.
- Едно реверансче ще е съвсем на място, - продължи да я поучава