Госпожица Предалова.
Пред Смърт ли? – помисли си Тифани. На Баба Вихронрав това няма
да и хареса. Никога не подвивай коляно пред тирани, би казала тя.
94
- И НАЙ-НАКРАЯ, ГОСПОЖИЦЕ ЕВМЕНИДА ПРЕДАЛОВА, ЩЕ ТРЯБВА ДА
ИЗЛЕЗЕМ ЗАЕДНО, - Смърт я взе деликатно под ръка.
- Ей, чакайте малко! – извика им Тифани – Госпожица Предалова е
на сто и тринадесет години!
- Ъ... аз малко ги понагласих по професионални причини, - призна
Госпожица Предалова – Сто и единадесет звучи толкова ... младежки.
Като че за да прикрие призрачното си смущение, тя бръкна в джоба
си и извади духа на сандвич с шунка.
- О, получи се, - зарадва се тя – Знаех си... къде се е дянала
горчицата?
- С ГОРЧИЦАТА ВИНАГИ Е ТРУДНО, - успокои я Смърт докато започнаха
да избледняват.
- Значи без горчица ли? Ами мариновани лукчета?
- С МАРИНАТИ И ТУРШИИ ОТ ВСЯКАКВИ ВИДОВЕ ИЗГЛЕЖДА НЕ СЕ
ПОЛУЧАВА. СЪЖАЛЯВАМ.
Зад тях се появиха очертанията на врата.
- Никакви мезета ли няма на оня свят? Отвратително! Ами люти
чушлета? – продължи да разпитва чезнещата Госпожица Предалова.
- МАРМАЛАД. С МАРМАЛАДА СЕ ПОЛУЧАВА.
- Мармалад ли? Как така мармалад! На шунка?
И те изчезнаха. Светлината пак стана нормална, звуковете се
завърнаха. Времето отново тръгна.
И отново, това, което трябваше да се направи, беше да не се
замисляш твърде надълбоко, а да си държиш ума на ниво и съсредоточен
върху каквото трябва да се свърши.
Наблюдавана от хората все още омотаващи се по поляната, Тифани
отиде да вземе одеяло, така че докато се връщаше към гроба, никой да не
забележи, че е увила в одеялото двата черепа на Бофо и машината за
паяжини. После, веднъж прибрала на сигурно място тайната на Бофо, тя
започна да заравя гроба, в който момент двама мъже притичаха да и
помогнат... И така до мига, когато из-под пръстта се дочу:
- Дрън-дран. Дрън.
Мъжете се смразиха. Тифани също, но Третият и Акъл се намеси с:
„Не се паникьосвай! Спомни си, че тя го спря! Някое паднало камъче или
още нещо трябва да го е освободило!”
Тя се успокои и рече сладко-сладко:
- Това сигурно беше просто за сбогом.
Гробът беше дозарит наистина бързо.
А сега вече и аз съм част от Бофо, - помисли си Тифани, докато
хората се юрнаха да се прибират по селата си. Но Госпожица Предалова се
изтрепа от работа заради тях. Тя заслужава да стане мит, щом като това
иска. А се обзалагам, обзалагам се че в по-тъмните нощи те ще я чуят...
95
Но сега наоколо не остана нищо, освен вятъра в клоните на
дърветата.
Тя се загледа в гроба.
Някой трябва да каже поне нещо. Е, и какво? Нали в крайна сметка
тя е вещицата.
Нито на Варовитище нито по планината нямаше много религия.
Веднъж годишно идваха омнианци и правеха молитвено събрание, а
понякога наминаваше на магаре някой жрец от Чудаците от Деветия Ден
или от Паството на Верицата Му, или от Църквата на Малките Богове.
Народът идваше да послуша, ако жрецът звучеше интересн или ако се
разкрещяваше почервенял, а ако песнопенията случеха на мелодичност, подпяваха. След което се прибираха по къщите си.
- Дребни хорица сме ние, - беше казал веднъж баща и – Неразумно
ще е да се изтъпанчиме пред очите на боговете.
Тифани си спомни думите му над гроба на Баба Болежкова, като че
преди цял живот време. Тогава, посред лятото на торфището на Рида, докато ястреби кряскаха в небето, това беше всичко, което имаше да се
казва. И тя го каза сега:
- Ако има Осветена земя, тази е осветена.
Ако има Свещен ден, този е свещен.
Тя зърна движение и ето, Били Големо Чене, гонагълът, се изкатери
върху натрупаната пръст върху гроба. Той хвърли един сериозен поглед на
Тифани, нагласи мишата си гайда и засвири.
Човеците не могат да чуят мишата гайда както трябва, защото
тоновете са твърде високи, но Тифани ги усещаше в главата си. Един
гонагъл може да вкара в музиката си много нещо и тя почувства залези, есени, мъглата по склоновете и мириса на толкова червени рози, че бяха
почти черни...
Като свърши свирнята, гонагълът постоя още за миг в мълчание, пак