навън.
Нямаше смисъл да се заключва вратата. Местните хора достатъчно
се страхуваха да влизат и докато Госпожица Предалова беше жива. Няма
как да пристъпят вътре сега, не и докато тук не се настани друга вещица.
Бледо, като ровко яйце слънце прозираше през облаците, а вятърът
отвя студа. Но кратката есен тук горе в планината бързо се обръщаше на
зима. Отсега нататък въздухът все ще мирише на сняг. Високо в планината
зимата никога не свършваше. Дори и през лятото водата в потоците беше
ледено студена от топящия се сняг.
Тифани седна на един стар пън до вехтия си куфар и чувала и зачака
онова Предвид.
Аннаграма скоро щеше да довтаса, човек смело можеше да се хване
на бас.
Къщурката вече изглеждаше изоставена. Като че ли...
Рожденият и ден. Тази мисъл си проби път най-отпред. Да, днес
беше. Смърт не грешеше. Единственият голям ден в годината, който да е
само за нея, а тя да го забрави покрай всичката суматоха. А ето че две
трети от него вече бяха минали.
98
Беше ли казвала изобщо на Петулия и другите, кога и е рожденият
ден? Не можеше да си спомни.
На тринадесет години. Вече от месеци тя беше мислила за себе си
като за „почти на тринадесет”. Е, съвсем скоро ще е на „почти
четиринадесет”.
Тъкмо щеше да се отдаде на малко хубаво самосъжаление, когато
нещо зад нея зашумоля крадешком. Тя се обърна толкова рязко, че
сиренето Хорас отскочи стреснато.
- А, ти ли си? – каза му тя – Къде беше, непослушно мо... сирене?
Поболях се от притеснение!
Хорас заизглежда гузно, макар че не беше лесно да се разбере как го
постига.
- Ще идваш ли с мен? – покани го тя.
Хорас веднага заизлъчва усещане за да.
- Хубаво тогава. Ще трябва да влезеш в чувала, - Тифани го отвори, но Хорас заотстъпва.
- Така ли, ако ще си лошо си... – започна тя и рязко спря. Дланта и
изтръпна. Тя вдигна поглед... към Зимеделеца.
Нямаше кой друг да е. Отначало беше просто снежен вихър, но
докато пресичаше поляната, някак си се сбра и стана млад мъж с развяващ
се плащ и сняг в косата и по раменете си. Този път не беше прозрачен, тоест не съвсем, но през него преминаваха нещо като вълнички и Тифани
можеше да зърне през него като сенки очертанията на дърветата.
Тя отстъпи припряно няколко крачки заднешком, но Зимеделецът
крачеше през сухата трева с бързината на кънкобегач. Тя можеше да хукне
да бяга, но това щеше да значи, че тя, ами, е хукнала да бяга, а откъде
накъде ще прави така? Да не би тя да е писала надписи по прозорците на
хората?
Какво да му каже? Какво да му каже?
- Много любезно беше от ваша страна да ми намерите огърлицата, -
рече тя продължавайки да отстъпва – А снежинките и розите бяха
наистина много... много мило беше. Но... не мисля, че ние... ами, нали вие
сте направен от студ, а аз не съм... аз съм човек, направена от... човешки
материал.
- Ти трябва да си тя, - заяви Зимеделецът – Ти беше в Танца! А сега
си тук, в моята зима.
Гласът не беше правилен. Звучеше някак... фалшиво, като че някой
беше научил Зимеделеца как да произнася думите, без да разбира какво
значат.
- Да де, аз съм тя, - склони неуверено тя – Но не знам за това
„трябва”. Ъ... моля те, наистина извинявай за танца, аз не исках, то просто
някак-си...
99
Очите му са все такива мораво-сиви, забеляза тя. Мораво-сиви, на
лице изваяно от ледена мъгла. И хубаво лице, между другото.
- Виж, изобщо не исках да правя така, че да помислиш, че... –
започна тя.
- Да си искала? – видимо се изненада Зимеделецът – Но ние не
искаме. Ние сме!
- Какво... искаш да кажеш?
- Кривънци!
- О, не... – охна Тифани, когато от тревата заизригваха фийгъли.
Фийгълите не знаят, какво значи „страх”. Понякога на Тифани и се
искаше да бяха погледнали в речника. Те се биеха като лъвове, биеха се
като демони, биеха се като великани. Оставаше им само да се бият като
такива, които да имат поне щипка ум.
Те нападаха Зимеделеца с мечове, глави и крака, и изобщо не ги
вълнуваше, че всичко си минаваше през него сякаш той беше сянка. Ако
един фийгъл ритне крак от мъгла и накрая сам се уцели в главата, това се
броеше за добро попадение. Зимеделецът не им обръщаше никакво