Тифани, обърна чашата наопаки.
Чаят изпадна на един твърд къс. Замръзнал.
Тифани беше натрупала достатъчно опит за да не запита „Как го
направи?”. Баба Вихронрав не отговаряше на глупави въпроси, а и на
каквито и да е въпроси рядко отговаряше.
- Преместила си топлината, - каза Тифани - Взе топлината от чая и я
премести през мен, нали?
14
- Да, но изобщо не мина през мен, - отвърна тържествуващо Баба -
Всичко е в равновесието, видиш ли? Равновесването му е цаката. Държиш
ли равновесието... - тя се запъна - Люляла ли си се на дъсчена люлка?
Единият край върви нагоре, другият надолу. Но това, дето е посредата, точно посредата, то стои където си е. Нагорето и надолуто си минават
право през него. Няма значение колко високо или ниско стигат краищата, то си равновесва, - тя изсумтя - То, магията е най-вече разместване на
разни неща, това е.
- Мога ли да се науча?
- Че аз току що те научих. Показах ти.
- Не, Бабо, ти току що ми показа, как да се прави, а не ... как да се
прави!
- Няма как да ти го кажа. Аз знам, как аз го правя. При теб ще стане
другояче. Просто трябва да си нагласиш ума.
- А как да направя това?
- Откъде да знам? Умът си е твой, - сопна се Баба - Я сложи котлето
да се топли. Че чаят ми изстина.
Това може и да беше малко сприхаво, но Баба си беше такава. Тя се
придържаше към възгледа, че ако си способна да се учиш, значи ще се
оправиш сама. Няма смисъл да се им се улеснява на хората животът.
Животът не е лесен, както казваше тя.
- А и като гледам, още я носиш тая дрънкулка, - заяде се Баба.
Тя не обичаше дрънкулките. Тази дума значеше всичко метално, носено от вещица, което не служи за закрепване, забождане или
закопчаване. За всичко „купешко”. Тифани докосна сребърното конче, което беше окачила на врата си. То беше малко и простичко и значеше
много за нея.
- Да, - отвърна спокойно тя - Още го нося.
- А какво носиш в тая твоя кошница? - рече Баба, а това беше
необичайно грубо.
Кошницата на Тифани беше на масата. В нея естествено имаше
подарък. Всички знаеха, че като ходиш на гости, носиш малък подарък, обаче като го дадеш на стопанката, тя беше редно да се изненада и да
възкликне нещо от рода на „Оооу, ама не трябваше.”
- Донесох ти нещо, - отговори Тифани и окачи черното котле над
огъня.
- Не ти влиза в работата да ми носиш подаръци, ама ха, - рече строго
Баба.
- Да, така си е, - отвърна Тифани и толкова по въпроса.
Тя чу как Баба повдига капака на кошницата. Вътре имаше коте.
- Майка и е Пинки, котката на вдовицата Въжарска, - каза Тифани
колкото да запълни тишината.
15
- Ама не трябваше, - изръмжа гласът на Баба Вихронрав.
- А, нищо не ми костваше, - усмихна се на огъня Тифани.
- Аз не мога да се дундуркам с котки.
- Тя ще лови мишки, - подметна Тифани все така без да се обръща.
- Нямам мишки.
Защото нямат какво да ядат, помисли си Тифани. А на глас каза:
- Г-жа Уховрътска има шест големи черни котки.
От кошницата бялото коте сега ще да е зяпнало Баба Вихронрав с
онзи тъжен, жален поглед, като на всички малки котенца. Ти ме изпитваш
и аз също те изпитвам, помисли си Тифани.
- Не знам какво да правя с него, ама че работа. Ще трябва да спи при
козите, - каза Баба.
Повечето вещици държаха кози.
Котето се отърка в ръката на Баба и каза мяу.
Когато, малко по-късно, Тифани си тръгна, Баба Вихронрав каза
довиждане на вратата и много грижливо затвори котето отвън.
Тифани прекоси поляната до където беше вързала метлата на
госпожица Предалова. Но не я възседна, поне засега. А пристъпи в сянката
на един зелеников храст и притихна, докато не я проняма, докато всичко в
нея не започна да казва „няма ме тук”.
Всеки може да вижда образи в огъня или облаците. А тук просто
обръщаш това наопаки. Изключваш тази част от теб, която казва че си тук.
И се разтваряш. Който и да те погледне, ще му е много трудно да те види.
Лицето ти ще се слее с листака и сенките, тялото ти с храста. Умът на
другите сам ще запълни празнините.
Изглеждайки точно като част от зелениковия храст тя наблюдаваше