- Знам че си тук! – обяви тя продължавайки да се озърта – Който и да
си!
Гласът и отекна сред черните дървета. Дори и на самата нея и
прозвуча писклив и уплашен. Тя се усети че е надигнала Рога.
- Покажи се, - заповяда с треперлив глас тя – или...
Или какво? – зачуди си се сама тя. Или ще те засипя с плодове, що
ли?
Сняг падна от някакъв клон с тежко тупване и тя подскочи, от което
се почувства още по-глупаво. Така да се стресне от падането на шепа
снежинки! Вещицата не бива да се плаши от нищо и в най-тъмната гора, и
беше казала веднъж Баба Вихронрав, защото тя трябва да е сигурна до
дъното на душата си, че най-ужасното нещо в гората е самата тя.
Тя надигна Корнукопията и малко неуверено обяви:
- Ягода...
Рогът пуфна, нещо се изстреля от него и остави червено леке на
кората на едно дърво на около двадесет стъпки от нея. Тифани не си
загуби времето да провери; Рогът винаги даваше това, което му поискат.
С каквото тя самата май не можеше да се похвали.
И отгоре на всичко, днес беше неин ред да ходи при Аннаграма.
Тифани въздъхна дълбоко. Може би и с това беше сгрешила.
Кацнала на метлата си тя бавно се изниза посред дърветата.
168
След около минута или две от пръстта, която тя беше стоплила с
дъха си, изникна зелен кълн, издигна се на около петнадесет сантиметра и
му покараха две зелени листенца.
Зададоха се стъпки. Които не пращяха както обикновено пращят
стъпки по замръзнал сняг. После все пак нещо изхрущя, все едно някой
коленичи на смръзналата се шума. Чифт кльощави, но силни ръце нежно
занатрупваха сняг и шума в тънка висока стена около филиза, правейки му
завет, обгръщайки го като войник в крепост.
Малко бяло коте се опита да го побутне с нос, но беше внимателно
вдигнато и отместено.
След което Баба Вихронрав си тръгна пеш, но без да оставя следи в
снега. Никога не учиш другиго чак пък на всичко, което знаеш.
Дните минаваха. Аннаграма се учеше, но със страшна мъка. Никак не
е лесно да учиш някого, който не ще да признае, че има нещо което да не
знае, така че разговорът вървеше примерно така:
- Знаеш ли как се приготвя корен от плацебо?
- Разбира се. Всеки го знае.
И не беше работа тук да попиташ: „Добре де, покажи ми тогава”, защото тя само някое време ще ръчка унило нещо и накрая ще се оплаче от
главоболие. Трябваше да и кажеш: „Добре, гледай дали аз го правя
правилно”, след което го правиш точно както трябва. И добавяш нещо от
рода на:
- Както знаеш, Баба Вихронрав казва, че вместо корен от плацебо
можеш да сложиш каквото ти скимне, но най-добре е да използваш
истинския корен, ако го имаш де. Сиропът от него е отлично средство
срещу леки болести, но разбира се ти вече знаеш това.
И Аннаграма ще каже:
- Разбира се.
169
Следващата седмица в горите толкова застудя, че нощем някои
стари дървета почнаха да се пукат. Такова нещо от много време не било
виждано, казваха старите хора. Това се случваше, когато дървесният сок
замръзнеше и вземеше да се разширява.
Аннаграма беше суетна като канарче в стая пълна с огледала и мигом
се паникьосваше, щом се изправеше срещу нещо, което не знаеше, но я
биваше да схваща нещата, покажеш ли и ги веднъж и много я биваше да
изглежда, че знае повече, отколкото знае всъщност, което за вещица си е
ценна дарба. Веднъж Тифани завари каталога на Бофо отворен на масата и
някои неща бяха отбелязани с молив. Но тя не разпита Аннаграма. Защото
беше твърде заета.
След още една седмица замръзнаха кладенците.
Тифани няколко пъти обиколи селата с Аннаграма и реши, че тя
малко по малко ще се справи. Аннаграма си имаше нещо като вградено
Бофо. Беше висока и надменна и се държеше все едно знае всичко, дори
когато и бъкел не разбираше. С това щеше да стигне далече. Хората я
слушаха.
А им се налагаше да я слушат. Всички пътища бяха затрупани. От
къща до къща хората бяха изровили тунели, пълни с мразовита синкава
светлина. Всичко, което трябваше да се кара нанякъде, се караше на метла.
Включително старите хора. Качваха ги на метлата, ведно с чаршафи, завивки и бастуни, и ги откарваха в други къщи. Като се съберяха повече
стари хора заедно, те се топлеха взаимно, а и можеха да си прекарват