А после той ме пита, какво да правел с тях сега, а аз му казвам, че не ми влиза в работата да му казвам и че всичко е два пенса, ако
175
обича, а той вади цяла жълтица и аз му направих реверанс, щото, нали
разбирате, знае ли човек.
И тогава той казва: „Аз съм човек също като теб. Къде са
островърхите човеци, които летят във въздуха?”, което, ако питате
мен, си е щуро да го кажеш, но му казвам аз, че ако обича вещици, оттатък Ланкърския мост ги има колкото му душа иска, а той пита:
„На име Предалова?”, а аз му казвам, че чух, че тя била умряла, но с
вещиците казва ли ти някой, пък и смее ли човек да пита. И тогава той
си замина. И цялото време имаше една такава, усмивчица, една такава
лъскава, и леко не на ред. И с дрехите му нещо не беше на ред, бяха, нали, все едно залепнали по него, такова нещо. Ама нали в нашия
бизнес не може да си гнуслив. Ей още вчера като дойдоха едни
тролове. Те, нали знаете, не могат да ядат нашта храна, щото, нали, са
си все едно ходещи камъни, но им стъкмихме манджа от счупени
грънци и грес. Тоя обаче, да ви кажа, си беше сбъркан. И още, като си
тръгна, стана много по-топло.”
„ От теб по-малко не очаквам”...
Тези думи топлеха Тифани в полета и над дърветата. Гордост
подклаждаше огъня в главата и, но не е да не се намираха и една-две
корави цепеници гняв.
Баба е знаела! А дали не го е и планирала? Защото нима не изглежда
добре като за нея? Всички вещици ще разберат. Че ученичката на Г-жа
Уховрътска нямаше начин справи, но Тифани Болежкова взела и
организирала всички останали момичета да помогнат и да не казват на
никого. Разбира се, за вещиците, да не казваш на никого, беше сигурен
начин всички да разберат. Вещиците много ги бива да чуват каквото не
казваш. Така че Аннаграма си запазва къщурката, Г-жа Уховрътска се
излага яко, а Баба ще си злорадства. Целият труд, всичкото трепане и за
какво, за да може Баба да позлорадства? Добре де и заради прасето на г-жа
Тъпкачева и заради всички останали, разбира се. Което усложняваше
нещата. Ако можеш, правиш каквото трябва. А да си пъхаш носа в
чуждите работи си е в основата на вещерството. Тя знаеше това. Баба
знаеше, че тя знае. Та затова Тифани хвърчеше натам-насам като навивна
играчка...
Ще има равносметка!
Поляната беше цялата в преспи и поледица, но за нейна радост до
къщурката беше утъпкана пътека.
Но имаше и нещо ново. Хора стояха до гроба на Госпожица
Предалова, и част от снега там беше разгребан.
О не, мислеше Тифани докато кръжеше за кацане, дано само да не е
тръгнала да разкопава черепите!
176
Оказа се обаче нещо, в известен смисъл, още по-лошо.
Тя позна хората до гроба. Бяха селяни, които проследиха Тифани с
непокорните и притеснени погледи на хора уплашени до смърт от малката
но, кой знае, може би ядосана островърха шапка точно пред тях. И имаше
нещо в много подчертания начин, с който не гледаха гроба, което
незабавно привлече нейното внимание към него. Той беше заринат от
хартишки, набодени в земята с клечки. Хартишките трепкаха на вятъра.
Тя погледна няколко:
Госпожице Предалова, моля ви,
пазете мойто момче Джо в морето.
Госпожице Предалова, оплешивявам,
моля помогнете.
Госпожице Предалова, моля намерете нашто
момиче Беки, която избяга. Извинявайте.
Имаше и други. И точно когато се канеше да се скара на селяните, че
продължават да досаждат на Госпожица Предалова, Тифани си спомни
пакетчетата тютюн „Веселия Моряк”, които овчарите и досега оставят на
торфа, където някога е била подвижната колибка. Те не записваха техните
прошения, но във въздуха там се рееше пак същото:
„Бабо Болежкова, ти която пасеш облаците в синьото небе, моля те
наглеждай и моите овчици”, „Бабо Болежкова, излекувай сина ми”, „Бабо
Болежкова, намери ми агънцата”.
Това бяха молитвите на бедни хорица, страхуващи се да безпокоят
боговете някъде във висините им. Те се доверяваха на тези, които
познаваха. Тук не ставаше дума за това, дали са прави или не. А просто
за... надежда.
Е, госпожице Предалова, каза наум тя, сега вече си мит, от сигурно
по-сигурно. Може даже и до богиня да я докараш. Не че е много забавно, да ти кажа.