Кучето излезе от ъгъла.
Въпреки че никой не го беше докоснал, бутонът на компютъра се включи сам.
Всички подскочиха от изненада, включително и Фалстаф.
Екранът се изпълни отново с противни и гърчещи се като червеи цветове.
Хедър се наведе, грабна кабела на компютъра и го изскубна от контакта.
Мониторът отново угасна и остана така.
— Няма да спре — каза Тоби и стана от стола.
Джак се обърна към прозореца и видя, че изгревът е настъпил. Постепенно се разкриваше един пейзаж, обрулен от силния вятър. През последните дванайсет часа бяха паднали трийсет и пет — четирийсет сантиметра сняг. Там, където вятърът го беше натрупал на преспи, беше два пъти по-дълбоко. Или първата буря се беше задържала по-дълго, вместо да се премести по на изток, или втората беше последвала no-скоро, отколкото се очакваше.
— Няма да спре — повтори тъжно Тоби. Той не говореше за снега.
Хедър го придърпа в обятията си, вдигна го и го притисна силно към себе си, сякаш искаше да го предпази от нещо.
Всичко става мен.
Джак не знаеше какво означават тези думи, какви ужаси можеха да крият те, но знаеше, че Тоби е прав. Нещото нямаше да се спре, докато не станеше тях и те не се превърнеха в част от него.
По вътрешната страна на перваза на прозореца се беше кондензирала и замръзнала вода. Джак докосна блестящото покритие с върха на пръста си, но кръвта му беше така замръзнала от страх, че ледът не му се стори по-студен от кожата му.
Зад кухненските прозорци белият свят беше изпълнен със студено движение, безмилостното падане на брулен от вятъра сняг.
Хедър неуморимо се местеше ту на единия, ту на другия прозорец. Нервно очакваше появата на чудовищно покварения и страшен нашественик в иначе стерилния пейзаж.
Бяха облечени в новите си екипи. Бяха готови да излязат от къщата бързо, ако попаднат под атака и нямат възможност да се отбраняват повече отвътре.
Зареденият с дванайсет едрокалибрени патрона мосберг лежеше на масата. Джак можеше да остави бързо жълтия бележник и да грабне пушката, в случай че нещо — дори не му се мислеше какво можеше да е то — нападнеше къщата. Микроузито и 38-калибровият корт бяха на плота до мивката.
Тоби седеше до масата и отпиваше от горещия шоколад. Кучето лежеше в краката му. Момчето вече не беше в транс, беше напълно откъснато от мистериозния натрапник от сънищата. Въпреки това беше прекалено тихо и послушно.
Макар че Тоби се беше чувствал добре вчера на обяд и вечерта, след като беше преживял очевидно много по-силен натиск в гробището, Хедър се тревожеше за него. Той беше останал след първия инцидент без никакви спомени за случилото се, но травмата от душевното заробване сигурно беше направила дълбоки белези в съзнанието му, последиците, от които можеха да се разберат едва след седмици или месеци. А и той помнеше втория опит за контрол, защото този път кукловодът не беше успял или да доминира над него, или да потисне паметта му с телепатичната си намеса. Срещата, която беше имала със съществото в съня си онази нощ, беше страшна и толкова отблъскваща, че тогава я бяха обзели силни пристъпи на гадене. Преживяното от Тоби, много по-силно и дълбоко от нейното, сигурно беше неизмеримо по-ужасяващо и афектиращо.
Движеща се нервно от единия прозорец до другия, Хедър спря зад стола на Тоби, сложи ръце на раменете му, стисна го леко, поглади косата му и го целуна по главата. На него не трябва да му се случи нищо. Сърцето й се свиваше, като си представеше как го докосва онова нещо каквото и да беше то и както и да изглежда. Или от една от онези кукли. Беше непоносимо. Беше готова да умре, но да не позволи това да се случи.
Джак отмести поглед от бележника, след като бързо прочете първите три или четири страници. Лицето му беше бяло като снега навън.
— Защо не ми каза за този дневник, когато го откри?
— Заради начина, по който Едуардо го беше скрил в хладилната камера. Помислих, че е нещо лично и не е наша работа да се ровим в него. Помислих, че само Пол Йънгблъд може да го види.
— Трябваше да ми го покажеш.
— Хей, и ти не ми каза какво се е случило в гробището укори го тя. — А това е къде-къде по-голяма тайна.
— Извинявай.
— Не сподели и какво са ти казали Пол и Травис.
— Беше грешка. Но… сега знаеш всичко.
— Сега — да. Накрая.
Беше бясна, че той е скрил от нея подобни неща, но гневът й беше поутихнал. Защото, разбира се, тя също беше виновна. Не му беше разказала за неспокойствието, което беше почувствала по време на обиколката из имота в понеделник на обяд. Предчувствието, което изпита, за насилие и смърт. Кошмарът й. Увереността, че нещо имаше на стълбите отзад, когато беше отишла в стаята на Тоби онази нощ.