Те не можеха обаче да заковат всички врати на първия етаж, защото можеше да им се наложи да избягат през някоя от тях. Тогава само щяха да бутнат настрана купчината от домакински съдове, да отключат бравата и да изчезнат. А пък и нямаха време да превръщат цялата къща в крепост.
Освен това която и да е крепост можеше да се превърне в затвор.
Дори и Джак да имаше малко повече време, за да подсигури малко по-добре къщата, той нямаше да се възползва от него. Каквито и мерки да се вземеха, многото прозорци правеха сградата трудна за отбрана.
Най-доброто, което можеше да стори, беше бързо да провери всеки прозорец на горния етаж, докато Хедър проверяваше на долния, за да се уверят, че всичките са заключени. Повечето от тях, изглежда, бяха залепнали от боята и никак не беше лесно да се отворят.
Прозорец след прозорец разкриваше стихията от сняг и вятър. Не забеляза сред тях нищо неземно.
В гардероба на Хедър до тяхната спалня Джак прегледа нейните вълнени шалове и избра един.
Намери слънчевите й очила в чекмеджето на тоалетното шкафче. Поиска му се сега вместо тях да имаше ски очила. Слънчевите очила нямаше да свършат толкова добра работа. Нямаше да може да върви до Пондероса Пайнс в този блясък, без да защити по някакъв начин очите си. Така рискуваше дори да ослепее.
Когато се върна в кухнята, където Хедър проверяваше ключалките на последния от прозорците, той отново вдигна телефонната слушалка, надявайки се да чуе сигнал. Напразно, разбира се.
— Трябва да тръгвам — каза той.
Може би имаха часове или дори минути ценно време, преди страшилището да ги нападне. Той нямаше как да предположи дали нещото щеше да използва гъвкава тактика, или щеше да избере по-лесния начин. Нямаше как да разбере неговия начин на мислене, нито дали времето изобщо имаше някакво значение за него.
Чуждо. Едуардо беше прав. Абсолютно чуждо и непознато.
Невероятно странно.
Хедър и Тоби го придружиха до предната врата. Той прегърна Хедър и я целуна. По същия начин се сбогува и с Тоби.
Не искаше да губи време, защото можеше да размисли и да се откаже. Пондероса Пайнс беше единствената им надежда. Да не тръгва беше равносилно на това да признае, че бяха обречени. От друга страна, да остави сами жена си и сина си в къщата беше най-трудното нещо, което някога беше правил по-трудно, отколкото да види Тони Фернандес и Лутър Брайсън как загиват до него, по-трудно, отколкото да се изправи пред Ансън Оливър пред горящата бензиностанция, много по-трудно от възстановяването му след раняването. Помисли си, че тръгването му изискваше също толкова кураж, колкото и оставането. Не заради изпитанието на бурята и не защото може би отвън го дебнеше някаква неописуемо могъща сила. А защото, ако те загинеха, а той оживееше, неговата мъка, вина и омраза към самия себе си щяха да направят живота му по-мрачен и по-черен от смъртта.
Той уви шала около лицето си. Вдигна качулката и я завърза под брадата, за да остане шалът здраво закрепен на лицето му. Почувства се като рицар, обличащ доспехите и готвещ се за битка.
Тоби гледаше през цялото време, като нервно хапеше долната си устна. В очите му блестяха сълзи, но успяваше да ги задържи да не се търколят по бузите му. Беше малкият герой.
Джак си сложи слънчевите очила, за да не забелязва сълзите на момчето.
Сложи ръкавиците и взе пушката „Мосберг“, 45-калибровият колт беше пъхнат в кобура на дясното му бедро.
Мигът настана.
Хедър изглеждаше съсипана и шокирана.
Той не можеше да я гледа така.
Тя отвори вратата. Виещият вятър вкара сняг на прага.
Джак пристъпи навън и с огромно нежелание обърна гръб на единствените хора, които безумно обичаше. Тръгна през прахообразния сняг, натрупан по верандата.
Чу я да казва:
— Обичам те!
Точно пред стъпалата на верандата той се поколеба, обърна се към нея, видя, че е направила стъпка навън от къщата. Тогава й каза:
— И аз те обичам, Хедър. — След което слезе надолу и тръгна в бурята, без да е сигурен, че го е чула, без да знае дали изобщо ще може да говори с нея отново, дали ще може да я прегръща, да вижда любовта в нейните очи или усмивката, която за него беше повече от място в рая и спасение на душата.
Снегът в предния двор беше дълбок до коленете. Той си запробива път през него.
Повече не погледна назад.
Знаеше, че тръгването му е много важно. Беше безумно смело и в същото време мъдро и разумно, тяхната най-голяма надежда за оцеляване.
За съжаление по-скоро изглеждаше като обикновено изоставяне.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Вятърът фучеше зад прозорците, сякаш беше разумно същество и ги наблюдаваше, потрепваше и разтърсваше кухненската врата, все едно проверяваше дали е заключена, виеше и сумтеше покрай къщата в търсене на слаби места в тяхната защита.