Стремеше се да не мисли за Хедър и Тоби, Когато го правеше, забавяше крачка и почти се поддаваше на изкушението да се върне обратно и да забрави за Пондероса Пайнс. Заради тях и заради себе си той прогонваше тези мисли, концентрираше се само върху терена и буквално се превръщаше в машина-снегоход.
Суровият вятър не преставаше да вие, запращаше сняг в лицето му и го караше да се навежда още по-ниско. Вятърът го събори два пъти — веднъж дори изпусна пушката в снега и трябваше да рови упорито, за да я намери — и се превърна в безпощаден и силен враг. Когато стигна до края на частната алея и спря, за да си отдъхне между високите дървени стълбове и надписа, който отбелязваше входа на ранчо Куотърмас, Джак започна така да ругае вятъра, сякаш той можеше да го чуе.
Избърса снега от очилата. В очите му лютеше, както когато лекарят слагаше в тях капки за разширяване на зениците. Ако не бяха редките сенчести места, отдавна да е ослепял от белотата.
Дразнеше го миризмата на мокра вълна, която вдишваше през носа и устата. Парата от издишването беше пропила изцяло тъканта и от влагата шалът беше замръзнал. С една ръка го разтърка, като разчупи тънкия лед и изтупа снега. Това беше необходимо, за да може да диша по-лесно.
Макар и да му беше трудно да повярва, че Дарителят не знае за неговото отпътуване от къщата, той стигна до края на ранчото, без да бъде нападнат. Предстоеше му дълъг път в дълбокия сняг, но най-голямата опасност беше зад него.
Може би кукловодът не притежаваше чак такива свръхестествени сетива, каквито се преструваше или създаваше впечатление, че има.
Дълга и зловеща сянка, разкривена като в развлекателните паркове на ужасите, изникна над стената на площадката. Кукловодът и неговата разлагаща се марионетка си проправяха бавно, но упорито път към първата площадка на стълбите. Докато нещото се изкачваше, то без съмнение беше абсорбирало фрагментите от странната плът, която куршумите бяха откъснали от него. То обаче не се спря нито за миг.
Макар че нещото не беше бързо, на Хедър й се стори, че направо препуска нагоре по проклетите стълби.
Въпреки че ръцете й силно трепереха, накрая тя успя да отвори упоритата капачка. Хвана тубата за дръжката. С другата ръка я наведе. От гърлото потече бензин. Тя разклати тубата и намокри цялата пътечка по стълбите на горната редица.
На стъпалото преди площадката след сянката се показа и самият Дарител — налудничава конструкция от нечистотия и виещи се синусни криви.
Хедър бързо затвори тубата. Пренесе я малко по-навътре в коридора, прибра я настрани и се върна на стълбите.
Дарителят беше стигнал до площадката. Той се насочи към втората редица стълби.
Хедър бръкна в джоба на якето, където помнеше, че е оставила кибрита. Напипа резервни патрони за узито и корта, но не и клечки кибрит. Опита в другия джоб — още патрони и никакви клечки, никакви клечки.
На площадката мъртвецът вдигна глава, за да я погледне, което означаваше, че и Дарителят я гледа с невидими за нея очи. Дали можеше да помирише бензина? Разбираше ли, че бензинът е възпламеним? Нали беше интелигентно същество. Очевидно доста. Разбираше ли опасността за собственото си унищожение?
Трети джоб. Още патрони.
Едното око на трупа все още беше замъглено от жълтеникав слой. Блещеше се под клепача, който беше наполовина затворен от шевовете.
Замириса на бензин. На Хедър й беше трудно да диша. На Дарителя, изглежда, това не му направи впечатление, а и трупът не дишаше.
Колко много джобове, Господи, четири отвън, три отвътре. Джобове и пак джобове, по два на всеки крачол на долнището, всичките затворени с ципове.
Другата очна кухина беше празна, частично забулена от сбръчкания клепач и висящите конци. Изведнъж от черепа се показа върхът на пипало.
С превъзбудени крайници като израстъците на голяма морска анемона, тласната от силни подводни течения, нещото премина площадката и тръгна нагоре.
Кибрит.
Малка кутия, дървени клечки. Откри ги.
Две стъпала нагоре от площадката. Дарителят тихо изсъска.
Хедър отвори кутията и едва не разпиля клечките.
Нещото изкачи още едно стъпало.
Когато майка му каза да отиде в спалнята, Тоби не разбра в коя от двете. Искаше да се скрие възможно най-далеч от качващото се по стълбите нещо и затова отиде в своята спалня в края на коридора. Няколко пъти се спря, за да се огледа назад, и за малко да се върне при нея.
Не искаше да я оставя сама. Тя беше негова майка. Не беше видял целия Дарител, само снопа пипала, извиващи се от разтворената предна врата. Знаеше обаче, че тя едва ли би могла да се справи с него.