Мамо, помощ!
Голямата спалня. Тоби го няма. Под леглото? В гардероба, банята? Не бива да губи време да проверява. Момчето би се скрило, но не и кучето. Трябва да е отишъл в неговата спалня.
Обратно в коридора. Горещи вълни. Диво подскачащи светлини и сенки. Пукане, лумтене и съскане на огъня.
Друго съскане. Дарителят гори. Пляс-пляс-пляс-пляс, пипалата бясно плющят.
Изкашля се от редкия, но отровен дим. Насочи се към задната част на къщата, хванала в едната ръка тубата с бензина. Дясната й ръка беше свободна.
Не трябваше да е така.
По дяволите!
Спря малко преди стаята на Тоби, обърна се да погледне назад в огъня и дима. Беше забравила узито на пода близо до горните стъпала. Двата пълнителя бяха празни, но джобовете й бяха издути от патрони. Глупачка.
Не че огнестрелните оръжия бяха от голяма полза срещу това изчадие. Куршумите не му вредяха изобщо, само го забавяха. Но поне узито беше много по-мощно от 38-калибровия револвер на бедрото й.
Не можеше да се върне. Трудно се дишаше. Ставаше още по-трудно. Огънят изсмукваше кислорода. А и горящото и махащо с камшиците привидение вече стоеше между нея и узито.
Внезапно пред очите й се появи образът на Алма Брайсън, въоръжена до зъби: красива чернокожа жена, умна и мила, полицейска вдовица и корава кучка, способна да се справи с всичко. Джина Тендеро също, с нейния черен кожен костюм и спрей с червен пипер, а може би и пистолет без разрешително в дамската й чанта. Ако само те бяха тук сега, до нея. Но те бяха чак в Града на ангелите и чакаха края на света. Бяха готови за него и го чакаха, а през цялото това време краят на света беше започнал тук, в Монтана.
От пламъците започна да излиза гъст черен дим, от стена на стена, от пода до тавана. Дарителят изчезна. Хедър щеше да ослепее напълно.
Тя задържа дъха си и си проби път покрай стената към стаята на Тоби. Напипа вратата и прекоси прага. Тъкмо излизаше от дима, когато той изкрещя.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Хванал с две ръце мосбърга, Джак се движеше на изток подобно на пехотинец във фронтова зона. Той не очакваше селският път да е толкова чист и проходим. Затова щеше да стигне по-бързо, отколкото предполагаше.
На всяка крачка размърдваше пръстите на краката си. Въпреки двата чифта дебели чорапи и непромокаемите ботуши стъпалата му бяха студени и продължаваха да изстиват.
Белегът и съединените с пирони кости на левия му крак го наболяваха леко от физическите усилия. Незначителната болка обаче не можеше да го спре. Всъщност дори беше в по-добра форма, отколкото си мислеше.
Въпреки че бялата пелена продължаваше да ограничава видимостта му до по-малко от трийсет метра, а понякога и много по-малко, пред него вече не стоеше опасността да обърка пътя и да се изгуби. Стените от изринатия сняг ясно маркираха добре обозначената пътека.
Пресметна, че е изминал почти половината разстояние до Пондероса Пайнс, но темпото му започна да се забавя. Наруга се наум, тръгна по-бързо и набра скорост.
Тъй като тичаше приведен срещу изтощителния вятър и главата му беше скрита, за да избегне неприятното жилене на носещия се с голяма скорост срещу него сняг, и тъй като виждаше само пътя непосредствено пред себе си, първоначално не забеляза златистата светлина, а видя само отражението й в гъстия сняг. Първо имаше само лек жълт оттенък, после му се стори, че върви през златен прах, а не през люта виелица.
Когато вдигна глава, видя отпред ярка светлина, която беше невероятно жълта в центъра. Тя пулсираше мистериозно на фона на бурята. Източникът й не се виждаше, но той си спомни за светлината в дърветата, описана от Едуардо в неговия дневник. Тази пулсираше по същия начин, зловещо излъчване, което възвестяваше отварянето на прохода и пристигането на пътника.