— Точно така.
Шофьорът бавно подкара камиона напред. Снегоринът издаде студен стържещ звук, когато докосна асфалта.
Вибрациите на двигателя се пренесоха и в кабината дълбоко в костите на Джак.
Без оръжие. С гръб към вратата за стълбите.
През дима в коридора се виждаше огънят.
На прозорците сняг. Студен сняг. Път за бягство. Безопасност.
Трябва да разбие прозореца. Няма да има време да го отваря. Направо да скочат през него и да се претърколят на поляната. Опасно е. Но може и да стане. Освен, че Дарителят нямаше да им позволи да стигнат далеч и щеше да ги хване в примката на пипалата си.
Вулканичният изблик от звуци по радиото беше оглушителен. Хедър не можеше да се съсредоточи и да мисли.
Ритривърът до нея трепереше, тракаше с оголени зъби към демоничните фигури, които ги заплашваха, макар да знаеше добре като нея, че не би могъл да ги защити и да ги спаси.
Когато видя как Дарителят улови кучето и го хвърли, а после грабна Тоби, Хедър беше открила, че държи в ръката си 38-калибровия револвер, без да си спомня да го е вадила от кобура. В същото време, също без да осъзнава, беше пуснала тубата с бензин. Сега тя стоеше от другата страна на стаята, далеч от нея.
Бензинът и без това не беше от голяма полза. Едно от създанията вече цялото беше обхванато от огъня, но това не го спираше.
Телата са.
Горящото тяло на Едуардо се беше превърнало в овъглени кости и цвърчаща плът. Косата и дрехите бяха станали на пепел. А и от Дарителят, закачен по скелета, не беше останало много. И въпреки това зловещата и кошмарна конструкция се накланяше към нея. Очевидно, щом която и да е част от извънземното оставаше жива, разумът му и волята му можеха да бъдат упражнявани дори и през последното му конвулсиращо парче плът.
Лудост. Хаос.
Дарителят беше хаос, самото олицетворение на безсмисленото, безнадеждното, злонамереното, ненормалното и налудничавото. Хаос от плът, налудничав и странен, отвъд границите на нормалното възприятие и разбиране. Защото нямаше какво да се разбира. Такова беше то за нея сега. Нямаше никаква обяснима причина за съществуването му. Живееше само за да живее. Никакви стремежи. Само омраза. Воден от инстинкта си да става и разрушава, да оставя хаос след себе си.
Течението вкара още дим в стаята.
Кучето се задави, Хедър чу Тоби да кашля зад нея.
— Сложи якето на носа си и дишай през него! — каза тя.
Но защо ли в момента за нея нямаше значение, дали ще умрат от пожара или по още по-мръсен начин? Май огънят беше за предпочитане.
Другият Дарител, пълзящ по пода на спалнята сред останките от мъртвата жена, внезапно изстреля едно от пипалата си и улови Хедър за глезена.
Тя изпищя.
Едуардо-образното нещо започна да се приближава със съскане.
Отзад, скрит зад нея и вратата, Тоби извика:
— Да! Добре де, да!
Твърде късно тя поиска да го спре:
— Не!
Шофьорът на камиона се казваше Харлан Мофит. Той живееше в Игълс Руст с жена си Синди и с дъщерите си Луси и Нанси. Синди работеше в „Лайвсток Кооператив“ където и да се намираше това. Бяха прекарали целия си живот в Монтана и не биха искали да живеят другаде. Бяха си прекарали обаче забавно на екскурзията в Лос Анджелис преди няколко години. Освен това бяха ходили в Дисниленд, Юнивърсъл Студиос. Беше им направило впечатление как двама тийнейджъри нападат възрастен бездомник на ъгъла на улицата, докато те чакаха на светофара. Да отидат там за малко — да, но да живеят — не. Харлан успя да разкаже всичко това, докато стигнаха завоя за ранчо Куотърмас. Сякаш беше задължен да накара Джак да се чувства сред приятели и съседи във време на неприятности като сегашното. Без значение какви бяха неприятностите.
Те навлязоха с висока скорост в частната алея. Джак не беше предполагал, че е възможно, като се имаше предвид дебелината на снега, натрупал се през последните шестнайсет часа.
Харлан вдигна снегорина с няколко сантиметра по-нагоре, за да не му пречи на движението.
— Не е необходимо да изгребваме всичко до голата земя. Може да се натъкнем на някоя голяма бабуна по пътя — каза той. Горните три четвърти от снежната покривка отхвърчаха настрани.
— Как познаваш къде се намира алеята? — попита Джак, тъй като бялата пелена затрудняваше видимостта.
— Бил съм тук и преди. Освен това имам инстинкт.
— Инстинкт ли?
— Инстинкт на шофьор на снегорин.
— Няма ли да заседнем някъде?
— С тези гуми и този двигател? — Харлан се гордееше със своя камион, а и той пореше дълбокия сняг като въздух. — Никога не съм засядал. Не и когато карам аз. С това бебче бих могъл да отида в ада, да изрина цялата лава и да я завра в носа на самия дявол. Та какво викаш се е случило със семейството ти?