— В капан са — загадъчно изрече Джак.
— Искаш да кажеш в снега?
— Да.
— Че тук няма нищо толкова стръмно, та да падне лавина.
— Не е лавина — отвърна Джак.
Стигнаха до хълма и се насочиха към завоя при ниските гори. Къщата трябваше да се покаже всеки миг.
— В капан на снега? — продължи да се тревожи Харлан. Той не отклони поглед от пътя, но се намръщи, сякаш искаше да погледне Джак в очите.
Къщата се показа. Почти скрита от натрупалия сняг, но все пак видима. Тяхната нова къща. И нов живот. Ново бъдеще. Те горяха.
Пред компютъра, когато беше психически свързан с Дарителя, но не напълно под неговата власт, Тоби го беше опознал, почувствал го бе с ума си. От любопитство беше пуснал мислите му в себе си, докато продължаваше да казва „не“, и малко по малко го беше изучил. Едно от нещата, които научи, беше, че то никога не е срещало създания, които да могат да влязат в неговия ум така, както то влиза в умовете на другите създания. Затова не забелязваше Тоби в своето съзнание, не го чувстваше, мислеше, че комуникацията е еднопосочна. Трудно беше да се обясни, но това беше най-доброто, което можеше да прави. Да се промъкне в неговия разум, да види неща, ужасни неща. Мястото не беше никак приятно, а тъмно и страшно. Не го възприемаше като смела постъпка, само като нещо, което трябваше да се направи. Което капитан Кърк, Спок, Люк Скайуокър или всеки подобен смелчага би направил на негово място или ако срещнеше нова и разумна враждебно настроена раса в далечните краища на галактиката. Те щяха да се възползват от всяко предимство, да умножат познанията си както могат.
Така направи и той.
Голяма работа, какво толкова.
Сега, когато шумът, излизащ от радиото, го потикваше да отвори вратата — само отвори вратата и го пусни в теб, приеми мира и удоволствието, пусни го вътре в теб — той направи така, както нещото поиска. Но не го пусна дълбоко в себе си, не и на половината от степента, в която той беше влязъл в него. Както с компютъра онази сутрин той се намираше по средата между пълната свобода и робството. Вървеше по ръба на пропастта, като внимаваше то да не разбере за неговото присъствие, докато не стане готов за удар. Дарителят препускаше из неговия ум, убеден, че е удържал надмощие, Тоби не си губеше времето. Той си представи, че собственото му съзнание представлява колосална тежест и притиска съзнанието на Дарителя. По-тежко от всичките планети в Слънчевата система, взети заедно. Притискаше съзнанието на Дарителя и го смазваше, сплескваше го на тънка палачинка. Притискаше го здраво на място и не го пускаше. Така съзнанието на извънземното можеше да мисли бързо и стремително, но не можеше да реагира на мислите на Тоби.
Нещото пусна глезена на Хедър. Всичките криви и възбудени израстъци се оттеглиха и се свиха едно в друго. То остана неподвижно, като масивна топка хлъзгави черва с диаметър метър и двайсет.
Другото изгуби контрола върху горящия труп, към който беше прикрепено. Паразитът и мъртвият гостоприемник се строполиха и също останаха неподвижни.
Хедър стоеше изумена и не вярваше на очите си. Не можеше да проумее какво точно се беше случило.
Димът в стаята стана по-гъст.
Тоби беше отключил и отворил вратата към стълбите. Прегърна я и каза:
— Бързо, мамо.
Съвсем объркана, Хедър последва сина си и кучето на задните стълби. После тя затвори вратата и така ги огради от нахлулия дим, преди той да ги стигне.
Тоби забърза надолу по стълбите. Кучето тичаше пред него, а Хедър след тях, докато се спускаха по спираловидната стълба.
— Скъпи, чакай!
— Няма време.
— Тоби!
Беше уплашена от скоростта, с която слизаха по стълбите, без да знаят какво може да ги чака. Предположи, че друго от тези неща трябваше да ги дебне някъде наблизо. В гробищата бяха разровени три гроба.
Във вестибюла в дъното вратата към задната веранда си беше закована с пирони. Вратата към кухнята беше широко отворена и Тоби я чакаше там с кучето.
Тя би си помислила, че сърцето й не би могло да бие по-бързо и да блъска по-силно от това. Но когато видя лицето на Тоби, пулсът й още се ускори и усети страшна болка в гърдите си.
Ако преди беше пребледнял от страх, сега той беше придобил много по-блед оттенък на бялото. Лицето му не приличаше на това на живо момче, а по-скоро на мъртвешка маска, превърната в студена и твърда пластична маса, безцветна като вар. Бялото на очите му беше станало сиво, едната зеница беше разширена, а другата като точка, устните му бяха синкави. Беше обхванат от ужас, но не само ужасът беше причината. Изглеждаше странен, обладан. И тогава тя разпозна същото това умопомрачено състояние, в което беше изпаднал, когато седеше пред компютъра онази сутрин. Не беше в хватката на Дарителя, но не и напълно свободен. Беше го нарекъл „по средата“.