В мазето имаше счупена фурна и ръждясал бойлер. Тук беше и истинският Дарител, от който другите, по-малките Дарители се бяха отделили. Той запълваше цялата задна половина на помещението. Беше по-голям и от два слона, взети заедно.
Уплаши го.
Това беше нормално.
Но не биваше да бяга.
Много приличаше на по-малките си версии, с пипала отвсякъде, но със сто или повече изкривени усти. Без устни, само отвори, и всички в момента се движеха. Знаеше какво му казва. Искаше го. Искаше да го разкъса, да извади вътрешностите му и да влезе в неговата обвивка.
Тоби започна да трепери. Колкото и да се опитваше да спре, не можеше да се овладее.
Малка зелена лодка. Много Успокояващ прах. Плава и ръси, плава и ръси.
Когато върху него се преместиха лъчите на фенерчетата, той видя под устите гърла с цвета на сурово месо. Гроздове от червени жлези отделяха бистра сироповидна течност. На места нещото имаше бодли като на кактус. То нямаше предница, задница, горна или долна част, нито глава. Всичко беше смесено в едно. Движещите се усти се опитваха да му кажат, че то иска да мушне пипалата си в ушите му, да го разнищи, да разбърка мозъка му, да стане него, да го използва, защото той представляваше това — нещо, което да се използва. Той беше само това — само месо, само месо за използване.
Малка зелена лодка.
Много Успокояващ прах.
Плава и ръси, плава и ръси.
В дълбоката бърлога на звяра, чиято чудовищна снага се извисяваше над него, Джак наплиска с бензин парализираните подобни на питони израстъци, както и други по-отвратителни негови части, към които реши да не поглежда, ако искаше някога да може да заспи отново.
Тръпки го побиваха, като си помислеше, че страшният демон е озаптен от едно момче и неговото живо въображение.
Може би, когато всичко друго беше опитано, въображението беше най-мощното от всички оръжия. Благодарение на въображението си човешкият род беше способен да мечтае за живот отвъд студените пещери и за възможно бъдеще някъде в далечните звезди.
Той погледна към Тоби. Изглеждаше толкова изтощен и съсипан на светлината на фенерчетата. Сякаш малкото му личице беше изсечено от чист бял мрамор. В момента сигурно преживяваше емоционална буря, беше уплашен до смърт и въпреки това външно оставаше спокоен, хладнокръвен. Спокойното му изражение и мраморнобялата кожа напомняха за красивите статуи на свещени фигури в катедралите. А и той наистина беше тяхното единствено спасение и избавление.
Дарителят изведнъж живо се размърда. Движение на пипалата.
Хедър отвори уста от изненада, а Харлан Мофит изпусна тубата с бензин.
Ново размърдване, по-отчетливо от предишното. Зловещите усти се отвориха широко, сякаш за да извикат. Дебела, влажна и отблъскваща промяна.
Джак се обърна към Тоби.
Ужасът беше нарушил спокойствието по лицето на момчето както сянка на боен самолет, прелитащ над поляна през лятото. Но Дарителят трепна и спря. Туловището му се отпусна.
— Бързо — каза Хедър.
Харлан настоя да излезе последен. Той направи с бензина ивица, която щяха да запалят с кибрита от двора. Когато мина през хола, той обилно наплиска мъртвото тяло и неговия господар-робовладелец.
За пръв път беше толкова уплашен в живота си. Учуди се как не напълни гащите. Нямаше причина да бъде последен. Можеше да остави ченгето да свърши цялата работа. Но онова нещо там долу…
Сигурно искаше да е този, който ще прокара фитила заради Синди, Луси и Нанси, заради всичките си съседи в Игълс Руст, защото гледката на това нещо го накара да осъзнае колко много ги обичаше, повече, отколкото си беше мислил. Дори хора, които преди не беше харесвал много — като госпожа Кери в закусвалнята, Боб Фалкънбърг в магазина и Грейн — сега гореше от желание да види отново. Защото изведнъж му се стори, че има цял общ свят с тях и имат толкова много да си кажат.