Майната му на това, че ще трябва да гледа нещото, че ще трябва да го преживее. То само щеше да му напомни, че е човешко същество.
Баща му драсна клечката. Снегът се запали. Огнената линия се проточи към отворената врата на къщата на прислугата.
Черното море се надигаше и обръщаше.
Малка зелена лодка. Плава и ръси. Плава и ръси.
Експлозията разтърси къщата и дори изхвърли някои от накованите върху прозорците дъски. Пламъци започнаха да пукат по каменните стени.
Морето беше черно и гъсто като тиня, кипеше и се вълнуваше от омраза. Искаше да го замъкне надолу. Викаше го да излезе от лодката и да дойде в мрака отдолу. Част от него почти го искаше, но той остана в малката зелена лодка, хванал се здраво за нея. Хванал се здраво за драгоценния живот, продължаващ да ръси от Успокоителния прах със свободната си ръка. Притискаше студеното море, държеше се здраво и правеше това, което трябваше да се направи. Само това, което трябваше да се направи.
По-късно, когато местните заместници на шерифа взеха показания от Хедър и Харлан в патрулните коли, докато други полицаи и пожарникари търсеха веществени доказателства сред руините на основната къща, Джак остана с Тоби в конюшнята, където електрическото отопление още работеше. Известно време те просто наблюдаваха падащия сняг през полуотворената врата и галеха Фалстаф, когато се отъркваше в краката им.
Накрая Джак попита:
— Всичко ли свърши?
— Може би.
— Не знаеш ли със сигурност?
— Малко преди края, когато вече гореше; част от него се превърна в малки червейчета и те се промушиха през стените на мазето. Опитаха се да избягат от огъня. Но сигурно също са изгорели.
— Ще ги потърсим. Или по-скоро подходящите хора ще ги потърсят. Военните и учените, които скоро ще пристигнат тук. Ще се опитаме да ги открием.
— Защото те могат да пораснат отново — каза момчето. Снегът вече не валеше така силно, както през нощта и сутринта. Вятърът също стихваше.
— Ти добре ли си? — попита Джак.
— Ъхъ.
— Сигурен ли си?
— Никога няма да е като преди — тъжно изрече Тоби. — Никога няма да е като преди… но ще се оправя.
„Животът е такъв — помисли си Джак. — Ужасът и страхът ни променят, защото никога не можем да ги забравим. Проклина ни с памет. Всичко започва, когато станем достатъчно големи, за да знаем какво е смъртта и да си даваме сметка, че рано или късно ще загубим всички, които обичаме. Ние се променяме и никога не сме същите като преди. Но все пак сме добре. Продължаваме да вървим напред.“
Единайсет дни преди Коледа те се спуснаха по хълмовете на Холивуд и пристигнаха в Лос Анджелис. Денят беше слънчев, въздухът — необичайно чист, а палмите бяха величествени.
Отзад в експлоръра Фалстаф се местеше от прозорец на прозорец и инспектираше града. Тихичко сумтеше, сякаш одобряваше това място.
Хедър нямаше търпение отново да види Джина Тендеро, Алма Брайсън и толкова много други приятели и стари съседи. Чувстваше се така, сякаш си идваше у дома след години, прекарани в друга страна.
Домът им не беше идеален. Но беше единственият дом, който имаха, и те можеха само да се стараят да го направят по-добър.
През тази нощ на небето изгря пълна зимна луна, а океанът беше посребрен от светлината й.