ТРЕТА ГЛАВА
Блесна светкавица, последвана от гръмотевица, която беше толкова силна, че разтърси прозорците на кухнята. Бурята започна не с лек дъждец, а с внезапен порой. Като че ли облаците бяха кухи тела, които се бяха разцепили от мълнията и сега изливаха съдържанието си наведнъж.
Хедър стоеше зад масата до хладилника и слагаше крем в една купа. Обърна се да погледне през прозореца над мивката. Дъждът валеше толкова силно, че почти приличаше на сняг или на бял потоп. Клоните на палмата в задния двор се огънаха под тежестта на водната маса и докоснаха земята.
С облекчение си каза, че за нейно щастие сега не е някъде на магистралата на път от работата за вкъщи. Поради липсата на опит калифорнийците не бяха много добри в шофирането в дъжда. Те или забавяха скоростта и с повишено внимание пълзяха като охлюви, предизвиквайки задръствания, или пък приемаха предизвикателството и летяха по магистралата. За мнозина от хората редовният им едночасов вечерен маршрут сега щеше да се превърне в два часа и половина изпитание.
В края на краищата да си безработен си имаше и добрите страни. Тя просто не търсеше упорито работа. Без съмнение, ако се замислеше, можеше да изреди доста предимства. Като например, че не трябва да си купува нови дрехи за работа. Колко много пари беше спестила само от това. Не трябваше също да се притеснява за стабилността на банката, в която те държаха спестяванията си, защото след няколко месеца нямаше да имат никакви спестявания. Последната финансова криза, обзела града, накара Джак да приеме намаляване, на заплатата му като полицай. Данъците отново се бяха повишили, щатски и федерални, така че Хедър спестяваше всички тези пари, които правителството щеше да й отнеме и прахоса от нейно име, ако тя работеше някъде. Боже, ако наистина се замислиш, да те уволнят след десет години работа в Ай Би Ем не беше никаква трагедия, нито дори криза, а празник на по-добрия живот.
„Я стига, Хедър“ — каза си тя, затвори кутията и я върна в хладилника.
Джак, вечно усмихнатият оптимист, казваше, че нищо не може да се спечели с умуване и лоши мисли. И, разбира се, беше прав. Неговата жизнерадостна натура, добър характер и златно сърце му бяха позволили да преодолее кошмарното си детство и юношество, които биха сломили мнозина.
После благодарение на философията си успя да изтърпи най-лошата година в кариерата си в полицията. След почти десетилетие заедно с Томи Фернандес по улиците двамата бяха като братя. От единайсет месеца Томи беше мъртъв, но поне веднъж седмично Джак продължаваше да се буди нощем от кошмари, в които неговият партньор и приятел отново умираше. Ставаше от леглото и отиваше в кухнята, за да изпие една бира, или в хола, за да поседи сам. Не знаеше, че Хедър се е събудила от тихия му плач. Беше разбрала още преди месеци, че нищо не може да направи или да каже, за да му помогне; в подобни моменти той трябваше да остане сам. Когато той излизаше от стаята, тя често протягаше ръка под одеялото, за да докосне чаршафите. Бяха топли от тялото му и мокри от потта, с която се обливаше в съня си.
Въпреки, всичко Джак си остана ходеща реклама на позитивното мислене и неговата сила. Хедър беше решена да постигне неговото жизнерадостно предразположение и невероятната му вяра. Тя изми купата.
Нейната майка, Сали, постоянно хленчеше и възприемаше и най-малката неприятна новина като лична катастрофа. Реагираше така даже ако събитието беше станало на другия край на света и от него бяха пострадали абсолютно непознати й хора. Политически вълнения във Филипините например можеха да накарат Сали да започне един от безкрайните си отчайващи монолози за това, че ще трябва да плаща по-високи цени за захарта и за всичко, което се прави от захар, ако реколтата от захарна тръстика във Филипините бъде унищожена в резултат на кървава гражданска война. Забелена кожичка около нокътя за нея беше такъв проблем, какъвто за нормалния човек щеше да бъде счупената ръка. Главоболието й беше сигурен признак за скорошен инсулт, а най-малката раничка в устата — за неизлечим рак. Тази жена вирееше върху лошите новини и цъфтеше.
Преди единайсет години, когато Хедър беше на двайсет, тя с готовност се съгласи да престане да бъде Бекърман и да стане Макгарви. Някои нейни приятелки по онова време на войнстващ феминизъм държаха да използват моминските си имена след брака. Тя не беше първото дете, което беше пълна противоположност на родителите си, но положи големи усилия да се отърве от семейната опека.