Излизаше от просторната шатра на Хефроя, където се събираха. Не всички Риагарди или Рицари идваха, но тези като нея, дългогодишни по опит и знание, бяха необходими. Преди години тя се учеше, а сега бе неин ред да решава и да дава съвети. Вървейки с Хефроя, тя дори не забеляза малката тълпа, събрала се в центъра. Глъчката беше весела и силният смях подхождаше повече на панаирско увеселение, отколкото на военен стан. Тя се опита да си пробие път до сърцевината на тълпата, където явно се вършеше нещо нередно. Внезапно някой я сграбчи за ръката и я повлече навътре. После тя се озова до така недостижимото представление, но попадна на нежелано зрителско място. Този, който я дърпаше така здраво беше Андроним, а в далечината, на около петнадесет крачки от него, стоеше мъж с лък в ръце. Андроним я постави в страни от себе си и вдигна с две ръце меча, който държеше. Тя се втренчи в него шокирана и дори не можа да помръдне.
— О, доста смел ход, Андроним! — подвикна мъжът, застанал срещу му. Изглеждаше едър и не много млад. Високото му тяло моментално се изви като на танцьор, готов за първите стъпки, а после опъна здраво тетивата на дългия лък. — Уважаема лейди, моля не ме корете за стрелата, която съм насочил към сърцето ви! Ако тя пропусне целта си, в което силно се съмнявам… и все пак, нека душата ви преследва и моята скромна личност — единственото, което бих поделил с този безрасъден ненормалник!
— Моля…? — прошепна едва чуто Желива, докато времето изстрелваше стрелата си в нея. Последва силен полъх от несъществуващ вятър непосредствено пред лицето й и после звън на метал в метал. Изви се такъв аплауз и свиркане, че Желива излезе от унеса, в който беше потънала. Озърна се наоколо и наведе поглед към краката си, където лежеше стрелата. Светкавичната бързина на Андроним я бе отбила преди тя да мигне. Стрелецът се приближаваше усмихнат, преметнал лъка на ръката си. Обзе я заслепяваща ярост и преди той да се озове до нея, подкрепян и поздравяван от възторжените войници, Желива мигновено скочи и го събори с изваден меч. Острието потъна в меката му плът.
Да, после дойде и изненадата. Не удивление, а обикновена изненада, примесена и с малко потрес. Под нея лежеше Треадрик. Гледаше я сериозен. Тя беше поразена от него, от цялото му същество и излъчването му на необикновено надарен майстор. Преди да успее искрено да му се възхити и преди чувствата й да достигнат до съзнанието, тя изсъска:
— Ако още веднъж сториш това, ще ти отнема живота!
В същия миг о нейния врат се допря друго острие. Тя не беше забравила за Андроним, който щеше да даде живота си за този на Треадрик. Той я сграбчи за косата и я накара да вдигне глава, докато очите им се срещнат. Нито нейното, нито негово острие отслаби натиска си.
— Пусни го, защото инак ще се простиш с главата си! Няма и да усетиш как ще прекърша хубавото ти вратле!
От множеството, което бе замлъкнало остро, се втурнаха Виксер и Хефроя. Те се опитаха да отстранят Риагарда от Желива, но той не я пускаше. Тя се изправи от Треадрик и отблъсна Андроним достатъчно ловко, че да се освободи от хватката му и да премести меча към лицето му. Ярко бистрите му очи гледаха безпощадно. Сега гневът му бе поразяващ, подсилен от нейния, който тя не прикриваше. Желива смътно, но недвусмислено осъзна източника му и реши да се бори заради просташкото му забавление и унижението, на което я беше подложил. Той пристъпи към нея с интелигентен финт, но тя съумя да вложи много по-остра ярост и да го накара да отговори подобаващо. Тя искаше да се бие с него, искаше да му отнеме меча, искаше да го рани, искаше той да я намрази и да остане с белези от този сблъсък, искаше да го прекърши и да му покаже слабостите на тактиката му… искаше…
Беше ранна утрин. Тя едва сега се надигаше, а трябваше да стане преди изгрев слънце. Беше някак сломена и нерадостна. Мислите й се лутаха и не се спираха на нищо определено. Разкърши се и умората се изцеди с движенията й. Облече се бавно и внимателно. Нещо се бе променило.
Платнището се повдигна и влезе Рипел. Той я огледа и се усмихна.
— Как си?
Тя изръмжа неопределено.
— Разбирам само шест чужди наречия. Ако искаш пробвай на някое от тях.
— Остави ме намира. Нищо няма да ти кажа — повтори тя.
Той поклати глава и взе лъка си, опрян на постелята му.
— Отвън те чакат. — И излезе.
Желива най-после приключи и препаса меча си. Когато се озова под парещото, тежко слънце обилната светлина я ослепи, но силуета на чакащия се открояваше съвсем ясно вляво от шатрата й. Обърна се да влезе обратно и спря. Треадрик взе разстоянието за миг и препречи пътя й. Тя го избута и се шмугна, а той я последва.