Тя се ядоса, но после разбра, че той продължава да стои подпрян на единия кол, така че най-после го погледна.
Малко недостатъци можеха да бъдат открити в него. На пръв поглед. Беше изпипан, като добре полирано късче опал. Не беше прекрасно хубав, а със силни мъжки черти и натрапчиво излъчване. Той не помръдваше — нито да мигне, нито дори да отмести поглед от нейния. Тя осъзна, че не й се иска да се втренчва така в него. Но как можеше някой да има такива очи, с най-невъзможния виолетов цвят, като че нещо в него беше объркано или бе откраднал очите на някоя фея. Лицето му бе обрамчено в буен венец от къдрави кичури, още по-светло виолетови от очите. Когато той се изправи, косата му се люшна и Желива остана поразена — тя стигаше до коленете му.
— Да, наистина ми се искаше стрелата ми да беше намерила целта си.
Тя се опита да каже нещо, но не можа веднага да формулира думите.
— Ами аз… Какво да ти кажа? Дори не подозирах, че можеш да бъдеш тук. Не мислех, че ще те видя пак след толкова време. Не мислех, че може да си жив.
Треадрик се завъртя около нея. Само лека усмивка трепкаше на устните.
— Радвам се, че си ти. Чаках те.
Тя се пресегна и погали учудващо бялото му лице. Само бузите му пламтяха. Той беше толкова горещ!
— Кажи ми всичко. Всичко. Всичко.
— Не сега. Има време, поне така го чувствам аз. Исках просто да те видя и да ти благодаря за вчера. Сега вече я няма празнотата, която остана след заминаването ти.
— Не те нараних, нали?
— Не, но нарани Андроним. Той е дълбоко потресен.
Желива замълча.
— Хубаво е, че не си била край мене. Иначе нещата нямаше да бъдат такива стабилни, каквито са. С теб ни свързват много неща, но не и любов. — Той пусна косата й и застана до входа. — Ценя това. Аз обичам Абриката. Искам да го знаеш. Ще те видя пак.
Следващите дни бяха напрегнати и хаотични. Много хора се мяркаха пред очите й, но тя почти не ги заговаряше. Освен горещината, бедите идваха и от вражеските части. Имаше няколко незначителни битки, които не постигнаха нищо, само усилиха объркването и неразбориите. Лагерът изостави стабилните защитни укрепления и се придвижи на север, последван от другите. Няколко пъти се местиха, докато най-накрая влязоха в мека, прохладна гора в близост до самотно древно село. Поставиха постови и отново вдигнаха заслоните. Полупресъхнал приток разделяше двата лагера един от друг.
Повечето мъже посетиха селото и го отцепиха чрез пътя, който преградиха близо до гората. Населението беше защитено от други неприятности, зачестили с подновяването на битките. След като приключиха с установяването, воините се запътиха към местната малка кръчма.
Желива прекарваше много време с Абриката. Момичето се беше превърнало в красива жена, която изпитваше силна привързаност към Треадрик. Тя продължаваше да се грижи за лечението в лагера и твърдеше, че нищо друго няма значение за нея. Тя говореше за Треадрик.
— Леонб беше странна натура. Знаеше всяка съществуваща легенда и минали и предстоящи пророчества. Не знам защо, но това страшно допадаше на Треадрик, а и Леонб имаше странни методи да го лекува, когато не се чувстваше добре. Аз така и не открих какво му е, защото той нищо не казва, когато е болен. Става друг, знам ли.
Желива обаче разбираше, че тя не казва всичко. Виждаше, че Абриката знае всичко за Треадрик, а и тя винаги беше разбирала чудатостите по-мъдро от нея самата. Така, че по-късно я заговори откровено:
— Смятам, че отлично прозирам необикновеността на Треадрик и сиянието, което излъчва. Не ми се иска да криеш нещо от мен, защото аз съм свързана с него точно толкова, колкото и ти, макар и с по-различна сила. Кажи ми за Треадрик, Абриката.
Двете стояха пред неговата шатра. Той не се чувстваше добре. Абриката сви устни в нерешителност, но кимна и влезе вътре. Желива я последва.
Треадрик пълзеше, паднал на колене. Разкошната му коса беше разделена на кичури, чиито върхове бяха вързани. Той говореше на неразбираем език и трепереше като смъртно болен. Видът му смути Желива. Тя все пак не подозираше за състоянието му, а и тези драскотини по цялото му тяло! Как ги беше получил? В същото време Абриката беше абсолютно спокойна. Тя коленичи и му зашепна нещо. В следващия миг той извика и се дръпна. С усилие избута един от меките, топли килими и легна направо на твърдата пръст. Повече не издаде и звук. Желива се примъкна до него и приседна със свити крака, след което събра косата му в скута си и започна да разплита всеки сноп един по един. Остана с гръб към другата жена. Проговори тихо: