— Върви сега. Боя се, че ще остана дълго. После.
Желива пожела да пийне някакво вино, което в повечето случаи просто така се наричаше, но по-скоро беше ферментирал сироп от зеленчуци. Тя не се и съмняваше, че тук няма да пие истинско вино, но не отказа да посети кръчмата.
Тя беше пълна и масите бяха заети до една. Единственият свободен стол беше до малък плот, поставен до прозореца. На другия стол седеше Андроним. Гледаше навън с глава, подпряна на свитата му в юмрук ръка.
Желива си взе кана вино и отиде при него. Той не се обърна.
Мечът — Дулеверб бе на гърба му. Изглежда тежестта на древното оръжие не притесняваше младия Риагард. Той също имаше издайнически наранявания по ръцете и лицето. Известно време той не реагираше, но след това я погледна. Засичали се бяха доста пъти след сбиването си, но винаги въоръжени. В последвалите битки единствената важна задача за нея беше да защитава живота на Рипел от оръжията на врага, а неговата — да брани концентрацията на Треадрик. В тези яростни мигове тя едва се беше въздържала да не се нахвърли върху него. Имаше моменти, в които тя би оставила на драго сърце Рипел, за да нападне Андроним. Сега, като го гледаше не изпитваше такива стремежи. Не изпитваше нищо особено.
Той продължаваше да я гледа и тя видя как задиша учестено.
Андроним беше особен. Заговори я. Понякога тя му говореше, после той продължаваше. Тя слушаше. Беше по-възрастен от Треадрик и по-млад от нея. Много от преживяванията му бяха неразривно свързани с Рицаря. Пет години негов пазител бил Леонб, който го направил такъв воин, какъвто той винаги бе желал да бъде. После рана в гърдите бе довела при него Андроним, който поел длъжността след излекуването си.
— Мирът дойде. Ние си тръгнахме. Станахме наемни воини, а Абриката ни беше равна и не се отдели, през каквото и да минавахме. Беше време на други премеждия. Всичко беше като малка, наша война от която не можехме да се откажем и без която не можехме. Само това умеехме, а убийства ставаха много. Поръчките бяха професионални, парите доста. Треадрик се бореше със себе си, искаше да спре, но не можеше. Знаеш ли какво е да носиш съзнанието на умъртвител? Бих предпочел хиляди пъти да бъда Тайнственик и да умра разкрит, отколкото да продължавам да бъда воин в мирни дни.
Тя лежеше на ръката си, опъната на масата.
— Мислех, че Моргей е живот. От шестнадесетгодишна го защитавах и даже след смъртта му исках да продължа да го правя. Много любов имаше у него, въпреки жестокостта. Аз значех всичко за него и колко ме радваше това! Как шепнеше името ми в миговете на екстаз! После, когато го убиха, аз… хм… почти нищо не помня оттогава. Сега Абриката твърди, че съм й разказала за него, че сме се сбогували, но аз не помня нищо такова. Помня само болка. След това видях Треадрик. Беше изоставен и поиска помощта ми. Дадох му я. Упътих го към Абриката. Писано му е било да намери опора в нея. Аз се върнах в родния си край, далеч на юг, да изкова оръжието, което вече проклинах. Пътуването беше дълго. Много неща видях, но пак не открих смисъла на делото, което съм започнала. Пътувах и пак се върнах тук. Където ми е отредено да бъда. Искам да имам някой, за когото да се грижа. И залади когото да си тръгна.
Андроним беше мълчалив известно време.
— Мисля, че той не е само късметлия. Аз винаги съм въртял меча за себе си. Аз съм фехтовач от класа, защото съм родом от даровита фамилия. Фехтуването е не само в кръвта ми, а и в душата ми. Аз съм жесток по природа, изпитвам нужда да наранявам. Обичам жестоко и жестоко мразя. Играя комар и пия. О, да! Толкова пъти съм се взирал в очите на смъртта. Умирал съм за прашинки време, по-малки от най-оскъдния живот, който Създателят е изтъкал. Всеки път гледаш смъртта и тя те гледа, следи, не те изпуска от поглед, но не те иска. Отново и отново. Това, по което си приличаме аз и Треадрик, е че Вечността е всичко, към което се стремим. Безсмъртие в никакъв случай. Може би ако живота ни беше друг.
Знаеш ли легендата за… тя е доста стара. Млад човек с необикновени способности, воин, се родил сред ледовете с мисия. Било по времето, когато властвала Природната стихия Кореллада и дъщерите й. Това са древните векове, първите след Създаването, в които съществувала битка за надмощие сред Природните владетели. Малко били оцелелите хора, щом ледовете обхванали Лирика. Но Ледния период продължил толкова дълго, че те се приспособили. Започнали да се борят, дори срещу нещо така недостижимо като тези създания. Те кръстосвали земите, наблюдавали. И ето, че се появил момък, който бил потомък на отдавна загинало, но явно не напълно заличено родословно дърво на един от могъщите, убити Природни владетели — Белледен. Този младеж притежавал в себе си всички качества и черти на своя прароднина — имал приказна виолетова коса и очи със същия цвят. Имал и гореща кръв, защото бил роден сред ледовете. Той стрелял с лък майсторски — дарба, която придобил при скитанията си сред студените земи. Той бил роден човек и не можел да живее вечно, но бил опасен за Кореллада. Бил потомък на Белледен, Стопителя на Студовете. Тя го заловила, но отказала да му даде билето, което лекувало и успокоявало огъня на кръвта му. Отрязали косата му и силата му угаснала. Той умрял и в смъртта му го последвала Лед, една от дъщерите на Кореллада. Тогава могъщата стихия се заклела да отмъсти и да преследва всяко зрънце от разпръснатото съзнание на Белледен до последно. Всеки млад мъж с такива способности бил убиван. Знаеш ли, Треадрик е един от тях. Белледените просто се раждат без в семейството някога да е имало такъв. Белледен Рицар Хора.