Защо дойде?
— Изпитвах силна жажда. Виното трудно би я утолило, но… ти си тук… Абриката е сега при него. Значи топлината го мъчи. А билката?
— Няма я. Само Леонб имаше от нея. Досега Треадрик не е успял да намери. Но продължава да търси. Той знае, че няма да намери. Никога.
Той я сънуваше. Как го преследва и сече с огромното парче кристал въздуха след него. През отчаяния си бяг той усещаше как въпреки топлината замръзва. Как успяваше всеки път да предизвика едни и същи тръпки у него? Паника и слабост. Божественото създание сега не беше призрачно и неплътно, както когато се явяваше в битки и се въртеше край него. Сега тя беше цяла лед и вихър от снежинки и крещеше името му, носейки се над земята по-бързо, отколкото той можеше да тича. Той искаше да се сражава, но нямаше меч, нито стрела. Как можеше да се противопостави на този нейн меч от лед?
Обърна се. Накъде да бяга? Мястото беше заснежено и пред него се простираха само планински вериги. Беше му непознато. Самият той газеше в сняг, дълбок до колене, а косата се стелеше след него. Той я обхвана с две ръце и се опита да я събере, когато Кореллада се извиси отгоре като исполин и го издърпа. Сграбчи със сила косата му и замахна…
… Треадрик скочи с вик. Стискаше гъст кичур в юмрука си. Усети задушлива миризма, а Абриката тъкмо се измъкваше от шатрата.
— Абриката, къде…? — простена той объркан. Все още гореше.
— Нападение, Треадрик. Проникнали са през постовите. Бързай…
Той залитна нестабилно и се опита в движение да напъха стрелите в колчана. Разнесоха се писъци, пожарища обхванаха платнените домове на войниците. Чуваше се съскане и удар на метал о метал. Платнището се дигна като духнато от вятър. Беше Андроним. Желива вече тичаше към строя на Рицарите.
— Хайде, Треадрик. Започна се. Или сега или край няма да настъпи.
Небето беше необичайно притъмняло. Жегата се стелеше още по-плътно, сякаш талазите се редуваха с пластове зимно студен въздух. Бяха се появили облаци, неочаквани в този следобед. Изви се буря. Писъците на ранените станаха по-пронизителни. Резки движения разсичаха прозрачността. Реката не се виждаше. Пръскаха капки вода и зеленикава пушеща течност. Треадрик се опита да се придвижи колкото се може близко към другите Рицари, но битката бе силно напреднала, сякаш се водеше от часове. Край лицето му се стрелкаха призрачни шумолящи силуети, а около тялото му сякаш се увиваха клони и втечнени статуи. Усети се скован. После долови режещия звук от оръжието на Андроним. Той го бранеше абсолютно безмълвен, с точността, с която винаги го правеше.
Сега Треадрик не мислеше за него. Никога не го правеше. Беше застанал зад обърната полуразцепена каруца, с която преди превозваха провизии, които сега бяха разпилени и утъпкани. Знаеше, че другите са зад импровизираното укрепление, вдигнато в най-високата точка на лагера, от което се създаваше възможно най-идеалната видимост към околността. Съзнанието им беше цялостно насочено към една и съща цел. По-често използваха стрели с горящи върхове или намазани с отрова, но Треадрик нямаше време за това. Стрелите се запалваха предварително и се забиваха в земята пред стрелеца откъм перото, където имаше малка издължена остра част.
Косата му беше спусната и се развяваше от бурния вятър, който носеше отморяващ хлад за пламналото му тяло. Той работеше несъзнателно, с внимание насочено единствено към мишената, която сега се беше приближила на не повече от една ръка разстояние. Периферното му зрение бе замъглено, но той не се напрягаше, защото губеше центъра. Звънът в ушите му беше така натстойчив и оттекващ, че изличаваше следата в ума му още преди да се появи. Лявата му ръка бе стегната и силна без болките от предните наранявания. Дясната непрекъснато се пресягаше към колчана на гърба му и поставяше стрелите с бързина по-голяма от нормалните му способности.