Все още валеше. Насред лагера се беше проснал досега несъществуващ път. По него тичаха и се надбягваха, дуелираха и скачаха всякакви същества. Треадрик се обърна назад и се озърна. Обърка се. Искаше да намери другите Рицари и Риагарди, но мястото, което до преди малко му се струваше близо, сега просто го нямаше. Сякаш земята се бе разтегнала на мили околовръст, оставяйки хълма самотен в пустинята от чернота и наслагани магически потоци, смесени при боравенето на всички от Арката, опитващи се да запратят реалността в милионите други възможности, странични на настоящето. После, като от мираж край неговото самотно тяло изникна другата част на стана, после се завъртя като във времевъртеж и на спиралки продължи да се люшка ту в едната посока, ту в другата. Видя, че каруцата, в която беше оставил Андроним е в далечината. Не се движеше и изглеждаше стабилна.
Той стъпи на пътя и тръгна. Пред погледа му се размиваха сюжети и легенди, в които, като на театрална сцена, играеха обитателите на световете. Млади демони и деомни свилици пируваха в пустинни, пясъчни замъци; други пътешественици гостуваха на дракони в Обителта на Дракозащитниците, които дракони имаха пърхащи крила и стъклени очи; в зала от замъка на Рай Зедарите се въртяха според незнайни сили пирамиди, топки, елипси и кръгли статуи; две демонки отвличаха човешки любовник сред скалистите си покои в море от звездна смес; друг звездобройствен демон бъркаше малка експериментална вселена от същата смес, забъркана с лунни лъчи от пълнолудието на дяволския празник; в земята на привиденията, изтъкана от мостове и пресечки, имаше двубой на призрачни молвиди за тяхната годеница — душехранителница; на масичка от полирани кости лежеше скиптър на царица и яйце от царска птица; млад червенокос рицар се любеше с демонична котка; тунели от ледени кристали, тронна зала и знамена от скреж; трон от прозрачен лед, инкустиран със снежинки и стаи с трофеи от битки и врагове; владетелка с кристаличен меч се изправя и пристъпва…
Треадрик позна Кореллада в лицето й. Изскочи от очертанията на пътя, отмалял от уплаха. Ако тя добиеше реалност…
Тя доби мате — реалност и го последва с вледеняващо спокойствие. Той й обърна гръб и се спусна надолу между опустелите шатри и навлезе в началото на селото. Пътят, който бяха преградили, беше самотен и сух, недокоснат от вода и пръски магически смеси. Мярнаха се няколко пусти къщи, а след още една крачка отново беше в лагера. Въртеше се в омагьосан кръг.
Той не можеше да намери оръжие. Тук нямаше никакви мечове. Обърна се към Кореллада. Тя го проклинаше:
— Проклет да си, Белледен и да замръзне зимата, в която си се появил…! — Шепотът й беше призрачен, като стържене на пясък по стъкло. Като кошмарите, в които му се явяваше.
Краката му шляпаха в потоци вода. Дрехите му бяха просмукани, тежки и премръзнали. Той не чувстваше студа. Само дрехите… Всичко беше кално и размито.
Той се подхлъзна. Не, по-точно кракът му се подкоси вледенен. Падна по очи и се задави. Започна да кашля. Видя я как се навежда над тялото му с бляскав кристаличен меч, като исполин на оживяла статуя. Посегна към разпиляната си коса, но тя вече я държеше в ръката си. Неговите пръсти стиснаха парченце, отчупено от роклята.
— Не… моля! — прошепна той.
Мечът преряза гъстия сноп коса като розев стрък.
Докато я гледаше как се стопява, чу и ужасен, тътнещ грохот. Не, това май бяха камбаните на смъртта! Да…! Нали? Най-после…? Край! Другата страна на болката, на непоносимата болка, която свиваше сетивата до първичните им усещания, беше утехата и покоя, които даряваше след страданието.
— Да…! Да…! Даааааааааа…! — изкрещя Треадрик, а сълзите го задавиха.
— Треадрик! Махни се! Махни се, копеле такова! Махай се от пътя… Треадрик!!!!!!!!!
Виковете на Андроним, пълзящ със сетни сили към него, не му донесоха нищо. Нищо по-бързо от това, което чакаше всеки миг. Мъчеше се с всички сили да задържи и малкото кал… пепел?… която се стичаше между пръстите му. Нещо ставаше с ръцете му…
Печеше слънце. Трептеше мараня. Пепел. Пушек, пръст във въздуха. Тропотът беше на празна каруца, която летеше с цялата сила на двата обезумели коня право към лежащия в пръстта Треадрик.
Той нищо не усети, когато двете странични колелета минаха през краката му.
Ръката на Абриката я стисна силно. Беше студена, сякаш вече бе мъртва.