— Чуй… чуй ме! Желива, трябва да ти кажа нещо! Важно е!
— Не, недей. Нищо не е по-важно от това да се оправиш.
Лампата мигаше колебливо и пламъкът се клатеше упорито на вятъра. Желива стоеше неотлъчно до Абриката вече три часа. Момичето бе пронизано от отровна стрела, докато се притичваше на помощ на ранените. Стана пред очите на Желива, но бързата й намеса, разбира се, вече не можеше да помогне. Лицето й беше бледо, а очите имаха неестествено стъклен блясък. Трепереше от време на време и все по-често изпадаше в унес, от който не можеше да излезе. Отново погледна към Желива.
— Така ми се искаше да разбереш и останалото! Ще се опитам да ти го кажа, но се страхувам, че няма да е достатъчно. Той… Треадрик… — Гласът й стана по-дълбок, а лицето й се разведри при спомена за него. — Твърде дълго беше с мен и това, мисля, го промени към пътя, който той сам трудно щеше да открие. Той не жалеше нищо от себе си и се раздаваше, доколкото му стигаха силите. С риск за живота си. В началото грижите ми и това, което се мъчех да му втълпя, противоречаха на всичко онова, на което го учеше Леонб. Той дойде малко след като ти замина и го пое. По едно време дори искаше да го отдели от мен. — Разказването сякаш я ободри и понамали страданието й. — Както ми се доверяваше той (а Треадрик го правеше, защото се нуждаеше от жена до себе си), Леонб го съветваше да не се съобразява с никого и винаги да се грижи предимно за себе си, защото такъв бил животът на воина — самотен и инстинктивен. Ясно забелязвах, че това някак не се нрави на момчето, поне една малка част от него, защото виждаше, че аз се грижа за него и винаги сме заедно. Треадрик винаги се връщаше при мен. Сраженията бяха дълги и изтощителни и постепенно той се изучи под ръководството на Леонб. Взе да участва в боевете, но почти винаги с лъка си. Не използваше меча, както и да го ругаеше Леонб.
Той пръв разбра, че Треадрик не е Мечоносец, а роден Рицар Хора. Отношението му коренно се промени. Грубите му забележки и съвети секнаха. Колко пъти сме спорили за това как да му говори! — Абриката сбърчи чело. Желива стисна още по-силно ръката й и й се усмихна. — Така или иначе Леонб вече не беше същия. Промени подхода си. Говореше на Треадрик странни неща, поучаваше го с легенди и митологични разсъждения. Някакви особени философски идеи, които не съм очаквала от неговите уста, но те много допадаха на Треадрик. Доколкото разбирах, Леонб го отъждествяваше с някакъв древен герой, чиято съдба била да бъде вечно преследван от Кралицата на ледовете, Кореллада. Това обясняваше, според него, странното боледуване на Треадрик. Той му даваше една много рядка билка, Белолист, която единствена можеше да го успокоява.
Абриката рязко се закашля и застена. Обърна се на другата страна. Когато пак легна, очите й бяха пълни със сълзи.
— Стига с това. Няма смисъл. Каквото сме преживели, вече е свършило. Трябва да ти кажа важното. Аз умирам, Желива. Смятах, че той ще стане мой, вече истински мой, след като войната свърши. Мисля, че трябва да знаеш какво крепи Треадрик.
След известно време разбрахме, с помощта на Леонб струва ми се, че билката не винаги му действа. — Абриката за миг притихна, сякаш загуби съзнание, но после отвори рязко очи и погледна още по-твърдо Желива. — Той ме привърза към себе си със същата онази способност, с която приближава мишената. Или подобна. Женската връзка му дава сила. Аз мога да му помагам, когато съм до него или го докосвам по косата. Косата е животът за него, Желива. В нея е силата и дарбата му.
Тя притвори очи и на устните й се изписа усмивка, която прониза Желива в сърцето и я накара да заплаче.
— Така ми се искаше да остана. Откакто го срещнах съм чакала всичко да свърши и да заживея с него. Не съм помисляла и за миг, че може да умра. Не съм се страхувала и за него. Но мислейки за това разбирам, че нещата не могат да свършат иначе — или той трябва да си тръгне, или аз. Аз. Той трябва да остане.
Желива, аз обичам Треадрик и не се съмнявам, че и той ме обича. Обичам го много. Кажи му го. Моля те…
Тя надигна леко платнището и влезе в топлата стая. Притвори вратата тихо и спусна завесата.
Постоя известно време отстрани, подпряна на стената и взираща се в огъня на камината. Повечето от зле ранените бяха настанени в малкото стаи на страноприемницата в селоло. Хората се оказаха радушни и приеха без притеснение войниците, пострадали в дългата битка. Вече беше нощ, а от лагера им не беше останало почти нищо.
Двама Риагарди бяха ранени, но не сериозно. Този път нямаше жертви от Рицарите. Здравите и оцелелите бяха твърде уплашени, за да се радват на победата. Почти всички останаха в стана и се заеха с възстановяването му.