Нощта остана ясна, както предвещаваше да бъде след безоблачния, горещ ден. Желива беше станала свидетел на метаморфозите в строя на противниците. Сякаш всички те никога не са били хора, а само преобразени демони от Арката. Изкривяването на пространството беше само малка част от магиите, които се носеха около хълма през цялото време. После, когато всичко внезапно се разсея видя, че имаше пет пълни луни. Желива се озова върху тялото на мъртвец, с меча си в ръце, чийто връх опираше в гърлото на Лодецим. Цялата околност бе покрита с трупове на хора и от двете страни, коне с прерязани жили, мечове. Много мечове. Имаше изчезнали воини, ала не намериха нито един.
Тя сведе поглед към лежащия на пода. Той не даде знак с нищо, че я е усетил да влиза. Очите му бяха неподвижно вперени в тавана и не мигаха. Дишаше абсолютно равномерно, като че спеше.
Желива коленичи до Треадрик. Наведе се и впи жаден поглед в очите му. Те бяха потъмнели силно, също както косата му, и бяха загубили цвета си. Тя докосна челото и го целуна по бузата. Изгаряше в силна треска. Беше потен. Легна до него.
Двата му крака бяха счупени. Бяха го оставили в страноприемницата в топла стая. Лежеше направо на голия, твърд под; само наметалото го делеше от студения камък.
Тя разсеяно въртеше между пръстите си кичур от зверски отрязаната му коса, която сега бе дълга малко над лакътя му и вече не беше виолетова. Студенееше и не искреше с предишния жив блясък.
Топлината в стаята я успокои. Тя се притисна по-плътно да тялото му и привлече лицето му към устните си. Искаше да отиде при Андроним, но знаеше, че сега тук е по-необходима.
Не скъпеше ласките си за него. Чувстваше странно успокоение от факта, че той умираше бавно, но още дишаше. Тя искаше да му помогне. Изпълни я плътна топлота, която идваше от неподвижното му тяло. Желива продължаваше да го гали и постепенно разбра, че Треадрик започна да излиза от вцепенението, тялото му се отпусна, дишането се учести, а сърцето му запулсира по-силно. Той допря буза до челото й и прошепна:
— Желива! Не си отивай, Желива!
Двамата вплетоха пръсти и той потръпна. Дълго време тя мълчеше и слушаше пукането на въглените и тихото стенание на ранения Рицар. Той почти не реагираше на докосването й, само леко напрежение стягаше мускулите му от време на време. Когато продума, гласът му беше пресипнал и много тих:
— Моля, вода…
Пи бавно, на малки глътки. Беше объркан. Сякаш вече не можеше да познае Желива, защото се дръпна инстинктивно от обятията й и се опита да стане. Тя го задържа неподвижен, доколкото беше по силите й.
— Какво сте направили с мене? Андроним, чуваш ли ме? Андроним!!! Отзови се, моля те! Помогни ми! Ти трябва да ме пазиш! Къде е…?
Той втренчи поглед в тавана, после затвори очи и утихна. Желива го разтърси здраво и се опита да го накара да отговори на думите й:
— Недей да ми се изплъзваш пак, Треадрик! Стига! Чуваш ли какво ти казах? Треадрик…!
Той ослепя. Вече не можеше да вижда нито сенки, нито дори силна светлина. Изгуби и мишената.
През прозореца светеха луни и бледия хоризонт на наближаващия изгрев. Звездите бяха ярки и мигаха със сетен блясък преди да избледнеят и угаснат.
Лицето на умиращия бе още по-бледо. Очите му бяха разводнени и толкова тъжно красиви с прозрачните тъмновиолетови кръгове, които ги обграждаха. Клепачите му прозираха като крила на пеперуда, нежни и влажни от треската. Леко потрепваха при шума от стъпките й, когато тя го обикаляше и поставяше студени кърпи на ръцете и челото му.
Тя отново седна и скръсти крака. Хвана брадичката му и пак се взря в лицето, така променено само за девет години. Да, тя гледаше на тях като на дълъг път и дълг, който трябваше да изпълни, като напразно и с нищо не запомнящо се време, губено в търсене на нова душа и начало. Сега Желива се питаше единственото, което я караше да тъгува по миналото — защо не го взе тогава със себе си? Защо тогава го отхвърли и кой сега й даваше право да го държи в сетния му час? Къде беше всичко, което бе направила за него и нима можеше да се побере и в шепата на здравата му, корава ръка?
— Как е възможно? Къде е? Къде са всички? Не я усещам вече! Господи, не я усещам!!! Няма я дарбата ми!
Треадрик посягаше към косата си, но Желива я беше сплела в плитка.
— А защо не идва Абриката? Желива, кажи й да дойде! Кажи й, защото и нея не виждам вече. Къде е отишла, защо ме остави? Защо не направи нещо за болката? Защо я няма?
Тя му каза, че Абриката е мъртва и му предаде думите й. Той изкрещя и обърна глава. Зашепна думи на същия онзи неразбираем език и не отвърна на молбите на Желива. Тя сведе очи и се почувства смазана. От жестокостта на посланието й, от силното му страдание, от своето, граничещо с безразличие отчаяние. Стана и излезе от стаята. Това бе всичко, което можеше да направи.