Тя поседя при Андроним, докато той се събуди. Под очите му имаше същите дълбоки, болни кръгове, които бележеха иначе спокойното му лице. Тя милваше меките му коси, полепнали по челото и тихо целуна ухото му. Слънцето едва изгряваше. Тежката нощ се стапяше, а с нея и отморителния хлад.
Желива разгледа внимателно превързаните му крайници, прогорени от незнайна, отровна течност. Под грапавата, сива покривка тялото му беше голо и затоплено от раните. Тя плъзна ръка по бедрата му.
Андроним отвори очи. Изправи се трудно. Болката го подкоси, но той вложи цялата си останала сила и коленичи в краката й. Тя зарови пръсти в косата му и вдигна главата към очите си. Погледите им се срещнаха.
Той се усмихна.
— Здравей, моя Желива. Тъжна си.
Желива поклати глава и се замисли над думите му. Вече й се струваше, че не може да се бори с тези всепроникващи очи, очите на двама мъже, които бяха достатъчно могъщи и жестоки, за да защитават една жена.
— Абриката е мъртва.
Първо Андроним пое остро дъх, но това само усили болката му. Тялото не можеше да се бори с душевните сражения, както тя отдавна бе разбрала. Умът и сърцето бяха така свързани, че връзката им се оплиташе в хилядите метафизични и физични елементи на възел, чието разплитане можеше да доведе до непоносима по силата и дълбочината си агония. Андроним я прегърна по-здраво и това й донесе утеха.
— Исках да те питам нещо — каза тя внимателно.
— Мислех си, че това няма да се случи. Та тя почти не бе подложена на риск. Не и на такъв, на какъвто се подлагахме ние с Треадрик… — Очите му се разшириха в учудване. — А той?
— Сега, когато тя е мъртва, той е напълно безпомощен. Страхувам се, че ще умре. Викаше те. Но… — Желива наклони глава и се доближи до него. Прокара длан по лицето му и се възхити на хубостта и младостта, която излъчваше. Постави двете си ръце на устните му. Прониза я усещането за горещия му дъх. — Преди да издъхне, Абриката ми каза за връзката си с него.
Още докато започваше, тя долови вцепенението и пълното застиване на погледа, дишането и хватката му. Той се присви и настръхна. Беше потресен. Изскубна се от нея така внезапно, че тя подскочи.
— Не — каза Андроним с изненадващо тих и празен глас. — Това не трябва да правиш. Няма да го направиш. Не и ти, Желива!!! — Той я раздруса и се строполи от слабост. — Няма да ти позволя! Чу ли?! — По превръзката около гърдите му изби червено петно.
Желива го отблъсна силно от себе си и се отдаде на яростната вълна, която заля възприятията й. Тя бе престанала да търси онова в него, което винаги я караше да се гневи…
— Не съм дошла тук да искам позволението ти, а защото имам нужда от меча ти. Ти нямаш власт над мен! Нямаш, Андроним! — Младият мъж млъкна обиден. Гледаше я безмълвен. Тя не можа да спре. — Никога не съм приемала чуждо властво над живота, желанията и избора си! Никога! Не съм позволявала на мъж да решава вместо мен постъпките и съдбата ми. Ти не си с нищо по-различан от другите! Ти няма да имаш нищо мое, докато аз не ти го дам! Няма да имаш и мен самата! Аз ще реша как да спася Треадрик и щом това е единствения начин, значи ще поема отговорността! Само аз му останах! Не разбираш даже, че ако аз не го бях оставила тогава, той никога нямаше да ви познава и да преживее онова, което е преживял. Всичко е по моя вина! По моя! По моя! По моя! По моя!
Желива плачеше и крещеше. Остана без глас, а думите й ехтяха и рикошираха из цялата стая, за да се стоварят върху сгърчения на пода Риагард.
…То всъщност бе способността му да изважда наяве всяка нейна мисъл и следващ ход с инстинктивното си усещане за противника. За него тя беше само противник в битка, която трябваше да бъде само негова и на Треадрик. Но Треадрик бе прозрял изхода, а Андроним не можеше да намери в себе си и капка примирение, така както го направи Абриката.
Той с мъка се надигна, треперещ, с прекършена воля.
— Къде е мечът, Андроним? Дай ми го!
Той допълзя до завивките и го извади изпод наметалото, на което лежеше.
С ловкост, на която тя не мислеше, че той е способен в момента, Риагарда се изправи и се стовари върху нейното тяло с меч, докосващ пулсиращата артерия на врата й. Гласът му бе добил предишната си гладкост и увереност. Отново започна да укрепва волята му, каквато бе преди. Но вече пропукана, с липсващ камък, който тя стискаше здраво в ръката си.
— Този път аз ще спечеля. И няма да трепна, когато прекърша хубавото ти вратле, казах ти го. Не можеш да се справиш с моята жестокост. Няма да имам милост. Ти си само жена.