— Доведохте го тук, заплашвайки да предизвикате стопяването на Трите зеленоземни ледника — най-съвършените и неразтопими плочи от мраз, сковаващи Лирика. Глупави същества!!!
— Лед го взе при себе си. Заслужаваше си разводняването на Снежния жезъл от зимни вихри. — Сняг се усмихна. Покровителката се излегна с поглед, впит в неговия.
— Кажете майко, Лада Корел, защо това е така опасно за нашето влияние през Времето и Природните владетели?
— Как? Та той е Огнен, кръвта му гори. Топъл е. — Кореллада не го оставяше да отклони поглед. — И въпреки всичко е дори още по-особен. Още по-могъщ в топлината, която успява да поеме в себе си. Как иначе ще съумее да разтопи Снежния жезъл на Лед?
Лед бе мълчалива. Нещо бушуваше в душата й, но бе колебливо и непознато, за да го разбере изцяло. Не мислеше за жезъла, въпреки че той бе древен като създаването на Леденото царство. Мислеше за топлината.
— Виждам, че скоро ще се прекърши. — Гласът на Майката изкънтя по висулките. — Страданието му няма да продължи вечно. Не след дълго огънят ще го погуби. Собственият му огън.
Лед излезе от унеса и застана права до майка си.
— Как? — Пръстите й стискаха гънката на смразената рокля. По пода се посипа фин скреж.
— Тези простосмъртни са много странни — продължи Кореллада. — Но явно по-издръжливи от други Подобни нам. Приспособяващи се. Признак за стабилност, предвещаващ мощни победи над Боговете. Този тук е моята орис, но за съжаление (негово, разбира се) краят наближава и нищо не може да го предотврати.
Отдавна царува Зимата на този свят. Аз не помня дори, но времето всичко си записва. Белледен бе мой враг, но бе особен в методите си на властване. Действаше различно и имаше други планове за моето царство и господарство. Правеше опити да ме погуби с Огнени магически послания. Дълго време. Също толкова дълго аз се опитвах да разгадая неговите формули, но в това Белледен бе по божествено съвършен. Но аз, а и той, все пак знаехме, че не е той този, който ще доведе нещата до техния край. Друг, тайнствен потомък на силната му фамилия. Погубих тази фамилия, може би по-скоро за да забавя нещата, отколкото да ги предодвратя. Защото нищо предсказано от четящите по Бемзите не остава несбъднато.
Адиарт, въпреки скритата си, неконтролируема дарба, е човек и в това е слабостта му, както и на всички негови предци. Човек. Поставен в капана на рождението и смъртта. Колко жалко! — Кореллада се засмя звънко. Доволно.
— Откъде знаеш името му? — Въпросът дойде от Сняг.
— Бемзите са като книга с Пророчествени загадки за предстоящите бемзи. Всичко пише там. — Погледите на младежа и Владетелката се кръстосаха. — И така, аз не бих имала нищо против да те наблюдавам как агонизираш, но това е опасно за мен. Топлината е твърде силна, дори за здравите ледени окови, които съм съградила през вековете. Но студът е достатъчно тук, във Владенията на снеговете. Ще съжаляваш много, Адиарт. Ще ти се прииска да не беше притежавал мощта, с която се гордееш. Но точно в момента ти не мислиш за тези маловажни неща, нали? — Тя отново се изправи и протегна ръце към лицето му. Той се отдръпна, но не беше достатъчно бърз. Прониза го студ, на който той отвърна с топлина. — Къде ти е отварата от Белолисти, Адиарт? Нямаш ли? И аз нямам. Страдай, Адиарт. Страдай. Друго не мога да ти предложа.
Той простена безпомощно. Само се молеше тя да махне по-скоро ръцете си.
— Моля те, недей! Нищо не съм сторил! Не ме наказвай! Аз умирам и искам да изляза! Пусни ме!!! Пусни ме!!! — Като менящи се картини, показващи как снегът се сляга и затрупва земята, той виждаше как Кореллада се изправя плавно и препасва кристаличен меч, а после се стапя като снежинка върху пръстите му. Той примигна. Нямаше я. Да.
Тронът бе пуст. Адиарт все така лежеше на първото стъпало. Нежно прошумоляване отляво. Извърна се. Беше Лед.
— Значи си Хора. Рицар Хора. — Звучеше странно за всевластна природна стихия. — Трябваше да се досетя, разбира се. По косата и очите, но толкова рядко виждам твоеподобни, че дори губя представа за съществуването им.
Тя леко крачеше край него, но не го гледаше, сякаш говореше на друг.
— Трудно и самотно е тук. Зимата си е зима и природата си върши всичко сама, стига от време на време да не позволяваме на Променливия механизъм да се задейства. Този, който довежда новия сезон. Но това правим толкова рядко, че дори не може да се изчислят точно годините, които преминават в пусто съзерцание. Вековете.
После внезапно се обърна и приседна на горното стъпало.
— Ние не сме истински богове, а Владетели на природата. Живеем много по-дълго, което според вашите човешки представи е вечност, но и ние умираме. Ние сме от Първия кръг на най-съвършените божествени копия. Разбираш ли?