Слънцето вече се вдигна достатъчно и околността оживя. Той почисти набързо при животните и излезе пред кръглата чешма в средата на двора. Къщата беше от масивен камък и беше много хубава. Даже всички беди, които беше преживял тук не можеха да замъглят чувството на сигурност и уют, които изпитваше, като стоеше на чешмата и гледаше червенокаменните семпли статуи, които тъй пасваха на фасадата от шарени плочи.
Водата беше много чиста, но не течеше силно. Той приседна на камъка и извади малък нож за дърво. Сега си правеше нов лък и доста се стараеше, особено с формата.
Работата го залиса и когато пред портите спря каруца, вече препичаше обедно слънце. Треадрик с усилие вдигна глава и видя баща си, който смъкваше бурета с прочен от колата. Момчето си втурна към него, но баща му не го погледна и той продължи мълчаливо да помага.
После, също тъй внезапно, Ондетвир го остави и влезе в къщата. Треадрик приключи и почисти конете без да ги разпрегне.
Треадрик се замисли. Даже баща му се бе променил. Като него самия. Нищо вече не очакваше.
Бразона и Ондетвир се караха. Странно, че не можеше да чуе точно за какво, но явно беше за него, щом не можеше да разбере думите им. Всъщност повече се чуваше гласът на Бразона, което натъжи, но и разгневи Треадрик.
Старият ковач излезе от кухнята и се запъти към момчето. Нещо го присви отвътре и той пристъпи към баща си. Мъжът го изгледа продължително, но Треадрик не можа да различи нищо по лицето му и това го уплаши. Той винаги четеше по лицата на хората, защото те никога не мамеха като думите. На думи той не вярваше, нито на хубави, нито на лоши.
— Искаш ли да си вземеш нещо? Побързай, тръгваме! — Само това.
— Къде? — Ковачът вече беше седнал на капрата. Не получи отговор. Той взе наметалото си от кръглото корито с трите малки лилии в средата, загъна в него парчето огънато необработено дърво и седна до мъжа. Какво значение имаше?
Тя пристъпваше бавно и внимателно оглеждаше ранените. Те не бяха много, слава на боговете, както при предното сражение. Пристъпваше смазана от умора, но не толкова физическа, колкото душевна. Беше го допуснала. Нещо, което се беше старала да избегне, откакто носеше меча. Боговете й бяха свидетели, не биваше да позволява, дори с цената на живота си. Вървейки между шатрите зад укрепителната плоскост на стрелците, Желива се мъчеше някак да оправдае себе си, но станалото я бе лишило от подобна възможност. Тя носеше полупразно ведро за вода, която трябваше на лечителите.
От следващата шатра излезе Абриката. Момичето беше тук от скоро и бе едва петнадесетгодишно, но прояви интерес към лековете и се присъедини да помага на Борвид. Той беше талантлив воин навремето, преди да го ранят в крака и да окуцее. Тогава Желива още не беше пристигнала във войската.
— Желива ’Ард, почакайте! — Желива й обърна гръб. Не й трябваше съчувствие. Спря и се обърна.
— Желива ’Ард, какво има? — Абриката беше изненадана и притеснена. Младата мечоноска се изсмя вътрешно и това не й хареса.
— Не знаеш ли? Не знаят ли вече всички из проклетата Лирика? Не е ли записан в „Легендохранителницата…“ денят на опозоряването ми?
Момичето я гледаше спокойно и безизразно.
— Не искам с нищо да се подигравам или да обидя. Просто попитах.
— Скършиха меча ми в битката, Абриката, и след това убиха Моргей.
Младата девойка естествено беше потресена, но само очите й го издадоха и Желива й поблагодари мислено за тактичността.
— Сега си тръгвам. Не знам дали ще се върна пак тук. Най-вероятно не.
Желива продължи през редиците и ранените.
Абриката я догони.
— Значи трябва да вървите! Да избягате с други думи, че да не би да ви осъдят за човешката ви слабост! — Абриката беше разгневена и много истина имаше в думите й. Най-вероятно Желива би постъпила точно така, ако я нямаше принудата. Искаше да й обясни, защото й вярваше и не искаше да бъде разбрана погрешно.
Ето я шатрата на Моргей и нейната. Когато него вече го нямаше, всичко принадлежеше на нея. Но нищо нямаше да си вземе, защото спомените се отразяваха в предметите и им даваха душа. Не й трябваше неговата душа. Той вече не принадлежеше на този свят, а предметите не й помагаха да го забрави.
Желива влезе и се огледа неловко. Сви устни, но после се сети за момичето и й направи знак да влезе. Ръцете на Желива трепереха, когато си наля виното, но то не се разплиска от чашата, както трябваше да стане.