— Мъртвият не е жаден — промълви тя замислено и отпи.
— Вярвате ли в това? Че нематериалните форми на съзнание имат нужда от материална храна? Има ли въобще нужда от това? Така не ги ли възспирате?
— Това не е преграда за свободата им; така те напомнят за себе си. Защото връзката със сродниците не се губи и забравя, тя само се пренасочва. Душите започват да пътуват към другите вселени веднага щом напуснат тукашната реалност. Те са непрекъснато в движение. Винаги има нужда от души, когато се строи нов свят. Така се казва обикновено, но кой може да каже със сигурност.
— Тези неща според мен са вярни, иначе няма да се знаят. Дори когато смяташ, че измисляш нещо, то всъщност е отдавна забравено знание от древни времена.
— Хм. Но откъде могат да се знаят все пак? — Желива не се чувстваше уверена. Не беше привързана към легендите, нито към тайнствата от какъвто и да е род, обаче явно тази концепция й допадаше. Някак го усещаше като вярно. А изглежда, че Абриката беше запозната добре с всевъзможни ритуали и вярвания. Странен вид знания за дете на нейната възраст. Така и не знаеха откъде дойде тя. Просто един ден се появи в стана и заживя с тях.
— Кажете ми какво стана с Рицаря Моргей — подсети я девойката.
Желива въздъхна и се зачуди какво всъщност иска да й каже. Не всичко можеше да се сподели и разбере, особено във връзка като тяхната.
— Моргей беше Рицар Хора, воин, който борави с магия, която му помага да бъде нещо повече от обикновен стрелец с лък.
— Зная това. Те умеят да се приближават към мишената толкова близо, сякаш са на не повече от крачка разстояние.
— Но за да прилагат тези си способности, Рицарите Хора трябва да бъдат седем на брой. Когато са седмина те сливат силите си и заедно ги контролират. В смисъл, че ако не са заедно, те не могат да се придвижват към мишените. Отделени един от друг те просто са отлични, но тази сила не е така могъща, за да може всеки да борави самостоятелно и да привлича целта. Дарбата е отслабнала, не като в легендите, когато армиите Рицари Хора се придвижвали се през древните земи на цяла Лирика. И всеки един от тях е бил стократно по-силен от всички седем, взети заедно. — Желива остана приведена, с глава подпряна на коленете. — Остлабва магията, отдръпва се от приемниците си.
Абриката се повъртя из шатрата, но изглежда, че мислеше за друго.
— Да, явно сме в беда, защото връзката сега е разрушена. Трябва ни нов.
— Рицар Хора не се ражда всеки ден.
— Но тук вече имаме шест. Струва ми се, че нещата няма да останат така. Ще дойде нов.
Желива я изгледа с присвит поглед.
— Това пък как го измисли?
Абриката спря да крачи. Прекара пръсти през късата си коса и после скръсти ръце леко обидено.
— Просто ми хрумна. Те би трябвало да се усещат един друг.
Желива се изправи и взе дисагите си. Започна да събира нещата си, главно дрехи.
— Тръгвате ли? Къде все пак?
— Много неща знаеш, но явно не достатъчно за това какво ни обвързва, мен и другите Риагарди, с Рицарите Хора. Моят меч е обречен на Моргей. Свързани сме чрез магията му. Мечът ми беше счупен. Връзката ни бе прекъсната, но не тя бе причината Моргей да умре. Просто нямаше с какво да го защитя. И сега, когато той е мъртъв, аз блокирам връзките на другите воини с техните пазители-Риагарди. Затова трябва да си тръгна и да ми бъде изковано ново оръжие. Само така ще си възвърна правото отново да защитавам с меч. Ако не беше мъртъв, Моргей вече щеше да има нов Риагард. — Тя продължи да прибира, без да каже нещо повече за известно време. — Така било писано.
— Това място където отивате, далече ли е?
— Далече е. Много далече, на юг, където съм се родила.
Желива мина покрай Абриката, излезе и се запромушва между шатрите и хората.
— Как е Виксер? Жив е, нали?
— Да — настигна я другата. — Зле е, но смятам, че ще се оправи напълно. Ръката му е пронизана с четириостра стрела. Трудно я измъкнахме. Мочеб не е много добре и за него нищо не мога да кажа. Другите са невредими.
— Това е добре. Много добре. Иска ми се да ги видя, но сега не е възможно.
Преваляше следобед. Слънцето се спускаше незабележимо и сигурно към заника, но все пак още беше далеч от него. Тя смяташе, че ще намери подслон за през нощта, поне в недалечната гора на хълма. По-надолу по пътя имаше населени места, само че Желива смяташе да ги избягва доколкото може. Изпитанието беше дълго, но минаваше през познатото и това я радваше. Малко.
Сбогува се с Абрикта. Добро момиче беше.
Докато вървеше по утъпканите пролуки между шатрите, срещаше познати лица. Изстрадали лица, нейни спътнци, Риагарди. Беше изненадана, защото те спираха и й отдаваха почит без думи, което беше най-големия израз на съпричастност, който можеха да й дадат. Някои от тези прекрасни мъже тя обичаше, Моргей не беше единствения. В душата й изплува едно сладко усещане, докато проследяваше помътнелите очи, впити в нея — тя притежаваше късче от всеки един от тях в себе си и сега то политаше след нея, без да им остави право на избор. Желива се усмихна.