Желива не отвърна веднага. Вече нищо не зависеше от нея. Тя щеше да го приеме, ако можеше да не тръгва. Не знаеше защо, но щеше да се погрижи той да остане.
— На колко години си?
— Мога да правя всичко, не само да се грижа за животните. Каквото и да е. Даже на бойното поле да изляза. Само да не ме прогонят. Няма къде да ида вече.
— На колко си години, Треадрик?
Зениците му потъмняха. Нещо се пречупи в погледа му, но гласа пак го скри.
— На единадесет.
Беше малък. Желива вдигна поглед към небето. Смрачаваше се. Беше окъсняла. Отново я обвиха мъгли. Унесът се върна. Тя стана и потри ръце. Сложи ръкавиците и посегна към поводите. Яхна коня.
— Моля те. — Беше Треадрик.
За последно тя му се усмихна.
— Потърси Абриката.
Когато излизаше, Желива знаеше, че погледът му я следва. Портите леко се открехнаха.
— А ти коя си? — извика той преди вратата да се затвори.
Тя се обърна към него.
— Желива.
ГЛАВА ІІ
Тя бързаше. Конят ту бясно препускаше, ту едва лъкатушеше по тясната каменна пътека, изкачваща стръмния хълм. Сраженията отново бяха подновени след толкова години. Войната беше жестока и даваше отражение дори и тук, още по-далеч от предните огнища на битки.
Местността, към която се изкачваше бе висока и скалист чакъл се ронеше под копитата на животното. Вече бе невъзможно да се язди. Този път бе пряк и скрит, но тя добре познаваше околността. Главната пътека бе завардена, освен когато не пристигаха провизии. Желива бе в близкото градче Зниц и щом чу за набиране на доброволци веднага се стегна за път. Сигурно имаха нужда от Риагард.
Беше лято. Цялата влага се изпаряваше от почвата и пълнеше въздуха с неприятна мокра мараня. Твърде горещо бе дори за този сезон.
Армиите бяха доста силни. Бяха и по-многобройни от когато и да било. Глашатаите бяха плъзнали в цялата околност. Към основната войска се присъединяваха и помощни части от по-малки отряди.
В стана я познаха. Желива с приятно учудване разбра, че сред всички непознати лица има и нейни приятели. Живи приятели. Сред тях бяха двама Рицари Хора, Вилдел и Хефроя, а също и трима Риагарди — Мочеб, Виксер и Лодецим.
Имаше неща, които не можеха да бъдат забравени. Като ги гледаше сега й се струваше невероятно, че не е била с тях тъй дълго. Бяха й липсвали, но пътят трябваше да бъде изминат и мечът да бъде изкован отново.
Виксер почти не продума, докато тя им разказваше за живота си през тези девет години. Нямаше много за споделяне. Ако някой наистина значеше нещо за нея, то това бяха тези мъже. Всеки един от тях беше роден и израстнал в противоположните краища на света, но войната ги бе събрала и ги беше поставила в капана на непрекъсната заплаха да се гледат един друг как загиват. Те много добре знаеха, че не беше само пречупването на меча причината тя да си тръгне. Смъртта на Моргей надделя. Сега нямаше кой знае какво ценно да губи, но тогава беше млада. Едва после разбра колко много бе означавал той за нея и колко невъзвратима бе липсата.
Тя пожела да чуе нещо и за тях, но не всичко. Когато последните сражения бяха прекратени преди години, войската беше разпусната. Подновените конфликти бяха причината за срещата им сега. Желива гледаше към Виксер и му се усмихваше. Както и по-рано той свеждаше черните си очи, които се опитваха да поемат чувствата й, но после пак вдигаше глава и не откъсваше поглед от лицето й.
Мочеб беше все така атрактивен и бурно ръкомахаше, докато разправяше приключенията си. Той естествено не можеше да избяга от нрава си и винаги носеше със себе си беди. От време на време поспираше и се обръщаше към Желива, чието внимание бе едно от нещата към които той винаги щеше да се стреми. Тя седеше облегната на единия пилон на шатрата и обхождаше всеки един с опитното си око. Видя всичко преживяно, което бяха споделили и което нямаше да споделят. Единствената жена-воин сред войската имаше завидно мъжко обкръжение около себе си.
— Знаеш ли, сега имаме нови Рицари Хора.
Желива се извърна към Виксер.
— О! Това е много добре. Значи кръга на Седемте е възстановен.
— Не, — намеси се и Хефроя — сега са единадесет.
Желива смаяно огледа лицата им. Те бяха изпълнени със смразяваща решителност. Това я изненада. Не след дълго тя се усмихна.
— Разбирам. Това е много неочаквано все пак. Единадесет. Едва ли е случайно. Нещо променило ли се е? Могат ли да боравят единадесет със способности като тези в синхрон?
— Могат. — Беше Вилдел. — Справят се отлично. — Твърде незадоволителен отговор. — Много са добри. Всичките, особено единия. Той е нещо като Особена връзка за силата им. Център. Нови пет Хора е рядкост от първа величина. Другите ги знаеш…