Лини събра сили да й зададе въпроса, който най-много я интересуваше.
— Какво ще стане с нас?
— Сега сте пленници на моя съпруг. Само той може да реши съдбата ви.
— Значи сме робини? — попита Корделия с дрезгав глас.
Поглеждайки я, Елоиз отговори:
— В момента, когато са ви хванали, сте загубили свободата си. Да не би да сте си мислили, че когато ви доведат тук, ще ви освободят, ще ви дадат домове и ще станете собственици? Самите вие ще бъдете нечия собственост. Ще принадлежите на съпруга ми или на този, на когото той реши да ви даде. Аз лично не одобрявам думата „роб“. Предпочитам „слуга“.
— Нашите слуги бяха свободни — сопна се Корделия.
— Вие ги наричате свободни, но в действителност това не е било така. А ти, моето момиче, побързай да свикнеш с положението или ще си имаш неприятности.
— Тя е права, Корделия — тихо каза Лини. — Внимавай какво говориш.
Корделия се извърна обидено и се престори, че не й обръща внимание. Елоиз се усмихна.
— Лини, мисля, че ти и аз можем да станем приятелки.
— Би било хубаво — искрено отвърна Лини.
Точно в този момент тя се нуждаеше най-много от приятел.
— За вас е нещастие, че сте тук — продължи Елоиз с разбиране, — но се надявам, че всички вие ще успеете да се приспособите към тукашния живот. Не мога да се съглася с нападенията, които извършва съпругът ми, и вземането на пленници, но не мога да му се меся. Разбирам, че ти и семейството ти сте били измамени. Наистина съжалявам за това.
— Твоят съпруг даде дума — отново се обади Корделия. — Нима викингите нямат чест?
— Дела!
— Не я виня, че се чувства измамена. Да, Анселм държи на честната си дума, но не и когато я е дал на враг. Той нарочно излъга вашия човек. Ще ви разкажа нещо. Веднъж малкият ми син Гарик беше взет като пленник от вашите хора и към него се отнесли ужасно. Съпругът ми мрази келтите. Той не мислеше да спази обещанието си, когато го даде. Никога не би се сродил с келти.
— Този ли е Гарик? — попита Лини и любопитно посочи високия викинг. — Този, който оглеждаше племенницата ми?
— Не, това е първородният ми син Хю. Гарик не е тук, но и да беше, това не би променило нещата. Ясно ти е, че сватба няма да има.
— Да.
— Гарик не знае нищо за това. Той отплава напролет, преди вашият пратеник да дойде тук. Наистина съжалявам за това, което се случи. Ако можех да променя съдбата ви, щях да го направя.
— Би ли си позволила твоите хора да чуят тези думи?
Елоиз се усмихна.
— Те не могат да ни разберат. Аз научих езика на съпруга ми, но той моя — не. Знае, че не обичам да води пленници. Както виждаш, тук има такива. Не мога да го спра. Това просто е част от живота на викингите.
— Какво ще стане с моята племенница? — загрижено попита Лини.
— Тя ще бъде слугиня като всички вас — отвърна Елоиз и се обърна към Брена. — Разбираш ли, дете?
Брена не каза нищо и Лини въздъхна.
— Тя е упорита и докачлива. Няма да се примири.
— Но ще трябва — мрачно произнесе Елоиз. — Няма да те лъжа. Ако причинява неприятности, ще я продадат на някой далечен пазар или ще я убият.
— Не! — възкликна Лини.
Брена изгледа Елоиз с презрение и се върна при групата.
— Все още няма за какво да се тревожиш — каза Елоиз. — Ще дадем време на момичето да свикне. Мъжът ми е възхитен от смелостта й. Той няма да разреши да я наранят.
Лини отправи тревожен поглед към Брена.
— Страхувам се, че тя сама ще си причини болка.
— Може да се самоубие?
— Не, ще търси отмъщение. Никога преди не съм виждала такава омраза. Не е проговаряла от момента, в който ни плениха. Не говори дори с мен.
— Разбирам горчивината, която изпитва, но никой тук няма да се съобразява с нея.
— Ти не знаеш защо тя храни такава омраза — бързо каза Лини. — Баща й почина в деня преди нападението. Тя нямаше време да се възстанови. Не искаше да се омъжва за вашия син, но баща й беше дал дума и тя трябваше да я изпълни. Очакваше своя годеник, а не вашия съпруг, който ни нападна. Този ден видя много кръв. Зет й, слугите, заклани пред нея. Слушаше писъците на Корделия, моите, когато…
— Разбирам.
— И тогава Брена беше победена. За да разберете какво означава това за нея, трябва да знаете, че никой никога преди не я е побеждавал. Тя беше единствено дете, при това израснало без майка. За Ангъс — нейния баща, тя беше синът, който той никога не успя да има. Той я научи на всичко, на което би научил сина си, ако имаше такъв. Денят, когато я победиха, тя е приела като предателство спрямо баща си. И тогава нейната собствена прислужничка, жената, която я беше гледала като свое дете, беше зверски убита. Виждайки това, Брена крещя истерично за първи път в живота си. Сега тя може би чувства срам, че не успя да запази хората си. Оттогава мълчаливо страда.