Искаше й се да изкрещи от радост, когато най-накрая отвори вратата, спирайки само за секунда, за да извика Алейн, личната си прислужница. Брена бавно затвори вратата и се насочи към леглото, като сваляше от себе си мантията, която до този момент беше скривала великолепната й коса. Тази дълга коса. Това беше единственото нещо, което разваляше вида, който тя би искала да има. Баща й не й разрешаваше да я отреже, затова тя винаги я криеше. Мразеше този ярък символ на женствеността. Преди Брена да докосне възглавницата, при нея влезе Алейн, която идваше от собствената си стая. Алейн не беше в първа младост, но годините не й личаха. Червените коси издаваха шотландския й произход. Някога те са били яркочервени, а сега бяха станали мърляво жълти. Но в сините й очи имаше младежки блясък. Сега тя не беше толкова жизнерадостна, както обикновено, защото през зимните месеци беше преживяла тежка болест и тогава Брена беше тази, която й прислужваше.
— О, Брена, момичето ми! — каза Алейн, сложила тънката си ръка върху гърдите й. — Толкова се радвам да видя, че си се прибрала навреме. Знаеш, че баща ти щеше много да се ядоса, ако пропуснеше урока си при Уиндъм. Мисля, че вече е време да смениш тези дрехи, които само момчетата носят, и да се облечеш като момиче, каквото си всъщност. Когато Бойд се завърна с последните вести за глигана, аз се уплаших, че няма да се върнеш навреме.
— Да вървят по дяволите Уиндъм и всички като него! — сопна се уморено Брена. — И този проклет глиган също да върви по дяволите!
— Но днес всички сме в чудесно настроение — засмя се Алейн.
— Не и аз!
— Каква е причината?
Брена опита да стане, но се отказа и отново легна.
— Уилоу, тази бременна крава! Докато я обучавах, тя има глупостта да се изплаши от един заек. Заек! Никога няма да й простя това.
Алейн отново се разсмя и каза:
— Виждам, че страдаш повече заради гордостта си.
— О, жено, млъкни! Не искам да те слушам повече. В момента имам нужда от гореща вана.
— Трябва бързо да свършиш, защото Уиндъм ще те очаква — отвърна Алейн спокойно. Тя беше свикнала с избухванията на своята господарка и не й се сърдеше.
— Уиндъм може да чака! — каза Брена.
Голямата гостна на първия етаж беше стаята, където всеки следобед Брена имаше уроци с Уиндъм. От една година той преподаваше на Брена. Времето, когато бяха започнали, съвпадаше горе-долу с времето, когато кръвожадните племена от север бяха нападнали Холихед Айлънд и това се беше случило през 850 година. Брена понасяше тези омразни уроци, защото нямаше избор. Тя запомняше всичко, на което я учеха, но го правеше не защото Ангъс беше разпоредил така, а защото това беше нейното собствено желание.
Уиндъм стана, когато тя влезе в стаята. Беше намръщен.
— Закъснявате, лейди Брена.
Наметната със синьо-зелена копринена роба, върху която ярко изпъкваше гарвановочерната й коса, Брена сладко се усмихна.
— Трябва да ми простиш, Уиндъм. Натъжавам се, като знам, че те карам да чакаш, при положение че имаш много по-важни дела за вършене.
Чертите на викинга омекнаха и очите му огледаха цялата стая, пропускайки да се спрат на Брена.
— Не е вярно. За мен няма нищо по-важно от това да те подготвя за новия ти живот в новия дом.
— Тогава трябва да започваме веднага, за да наваксаме изгубеното време.
Там, където трябваше да се държи като дама, Брена се справяше чудесно. Тя можеше да бъде мила и очарователна и да направи така, че да постигне целите си. Не прибягваше често до тези женски хитрини, но когато го правеше, всички мъже й се подчиняваха.
Банята беше помогнала, но тя все още чувстваше болка. Брена бавно стигна до един от четирите, подобни на тронове, столове, които бяха обърнати към голямата камина, и се присъедини към Уиндъм. Той започна урока оттам, откъдето го бяха прекъснали предния ден. Занимаваха се с митологията на викингите. Сега той говореше на езика на викингите и Брена го разбираше прекрасно, защото този език беше първото нещо, на което я беше научил Уиндъм.
Наистина ли беше минала почти година, откакто бяха получили ужасните новини от Холихед Айлънд? Изглеждаше толкова отдавна. Когато разбраха какво се е случило там, всички бяха безкрайно изплашени, защото усетиха смъртта да витае наоколо. Два дена по-късно Ангъс извика Брена, за да й съобщи разрешението на проблема. Брена дори не беше подозирала, че такова съществува.
Тя ясно си спомняше всичко. Това беше сцена, която често виждаше в сънищата си. Баща й седнал срещу нея в тази същата стая, беше облечен целият в черно. Черна туника също като цвета на косата, мрачна като сините му очи. Очите на Ангъс Кармарам бяха винаги блестящи и необикновено живи и изразителни за мъж на петдесет години. В този ден очите му бяха очи на старец.