Белънтайн сви пестници и пристъпи напред, вбесен, че меките му токове не кънтят така гръмко, както тези на Бректън.
— Бих могъл да се сдобия и с подкрепата на крал Олрик. Бих могъл да му върна безценния Меленгар в замяна на останалия Аврин. В десницата си имам северната имперска армия, а в лявата ръка държа остатъка от роялистите. И двама ви мога да помета за по-малко от месец. Така че не ми казвай да се успокоя, Саули! Писна ми от поучителния ти тон и наглото ти превъзходство. И ти си същият червей като Етелред. Двамата заедно си плетете мрежи, заговорничейки срещу мен. Но този път изглежда сами попаднахте в капана си!
Отправи се към вратата.
— Арчи… тоест, Арчибалд! — викна му Етелред.
Графът не спря, като на прага едва не помете канцлер Бидингс. Последният му хвърли притеснен поглед. Слугите се разбягваха пред Арчибалд, бясно крачещ към вътрешния двор. Изхвърчайки сред ослепителната светлина, подсилена от снега в градината, не бе сигурен накъде да се отправи сега. След няколко мига реши, че не е и от особено значение. Чувстваше се добре да се движи, да изразходва енергия, да се махне. Замисли се дали да поиска коня си. Една дълга езда изглеждаше тъкмо като нещото, от което се нуждаеше, ала беше доста студено. Не искаше да се залута в пустата, изгладнял и замръзнал. Затова се задоволи да крачи напред-назад, проправяйки пъртина в пресния сняг.
Разстройването се обърна в удоволствие при спомена за малката му реч. Харесваше изражението, изникнало върху лицата и на двамата. Не бяха очаквали такъв храбър отговор. Възторгът погълна по-голямата част от гнева му, а движението стопи останалото. Сядайки на една обърната кофа, отърси снега от ботушите си.
Дали Бректън би насочил силите си срещу Акуеста? Бих ли могъл да стана новият император и да взема Модина за себе си само с една заповед?
Отговорът изникна почти толкова бързо, колкото се бе заформил и въпросът. Мисълта бе примамлива мечта, но нищо повече. Бректън никога нямаше да се съгласи. Колкото и да се бе перчил с лоялността му, всички действия на рицаря бяха пречупвани през някакъв неразгадаем код на честта.
Такива бяха всички от рода Белстрад. Арчибалд си припомни как баща му се бе оплаквал от етичността им. Белънтайнови смятаха, че рицарите трябва да заплатят за отдаваните им привилегии и богатства с безкомпромисна лоялност, изпълнявайки моментално всяка заповед. Белстрадови бяха на друго мнение. Бяха се вкопчили в архаичния идеал, че владетелят — благословен от Марибор — трябва да действа в рамките на Неговата воля. Арчибалд бе сигурен, че Бректън няма да сметне гражданската война по волята на Марибор. Очевидно никое от желанията на графа не попадаше в тази категория.
И все пак бе постреснал регентите. Сега щяха да се отнасят по-внимателно с него. Най-накрая щяха да го уважават, осъзнавайки истинската му важност. Нямаше как да знаят, че той никога не би реализирал заплахите си, така че щяха да се опитат да му замажат очите. Щеше да получи Меленгар, може би дори нещо отгоре.
Глава 4
Сватбени кроежи
Тлъстината на херцогинята на Рочел не се ограничаваше единствено до благоутробието ѝ. Тя и съпругът ѝ бяха шишкави, закръглени, с дебели вратове, къси месести пръсти и увиснали бузи, тресящи се при смях. В случая им се налагаше да правят това често и гръмко. Двамата благородници бяха като излети от един и същи калъп, мъжка и женска версия. Сходството спираше единствено при темперамента. Херцогът беше тих. Това пък бе последното нещо, което би могло да се каже по адрес на Лейди Женвиев.
Посещенията ѝ никога не сварваха Амилия неподготвена, тъй като херцогинята сама оповестяваше пристигането си с фанфарния си глас. Поздравяваше всекиго, без значение от класата, с възторжено „Привет! Как сме?“, а резкият ѝ глас кънтеше наоколо. Прегръщаше слуги, пазачи, дори и ловджийската хрътка, ако последната сглупеше да ѝ се завърти наоколо.
Амилия бе присъствала на пристигането на херцога и херцогинята. Салдур също беше там и направи грешката да се опита да обясни защо императрицата не може да приеме посещение. Амилия бе съумяла да се оттегли, но беше убедена, че Салдур не разполагаше със същия късмет и сигурно му е отнело часове. Оттогава Амилия отбягваше херцогинята, тъй като последната бе от неприемащите откази, а секретарката не искаше да повтаря грешката на регента. След три дни късметът най-накрая изневери на Амилия — тъкмо когато напускаше параклиса.
— Амилия, скъпа! — изкрещя херцогинята, втурвайки се към нея, развяла полите на елегантната си рокля. Две месести лапи стегнаха момичето в мечешка прегръдка. — Къде ли не те търсих. Всеки път, щом попитам, ми казват, че си заета. Трябва да те изтощават до смърт!